Леговище от кости

„Значи тя е воин на Водата?“, запита се Боренсон. Това обясняваше защо по нищо не прилича на русалка. Вероятно това обясняваше и невероятната й храброст в сраженията. Та нали тъкмо от нейната ръка бе намерил гибелта си Сияйният на мрака, докато всички останали бяха отстъпили пред него. И със собствената си ръка бе прогонила дух, на което не беше способен нито един обикновен смъртен. Та нали тя бе посякла десетки хали във вчерашната битка. Да, тя бе истински воин. Нещо повече, Водата беше направила мъдър избор, съобразявайки желанието си с нейното предразположение.

Очите на Мирима искряха от копнеж.

— Моля те, съчетай се с мен — промълви тя. — От тази битка не остават белези по сърцето. Водата ще ги отмие до един.

Какво я бе обладало, за да произнесе подобно нещо? Тя знаеше, че вината, която той изпитваше заради избитите от него Посветители в замъка Силвареста, едва не го съсипа. Но нима знаеше, че след това бе подирил Водата, за да направи жертвоприношение до един свещен вир?

Беше сигурен, че дори тя да не знае, нейният господар знае. И в отговор сега му прави предложение.

Мирима протегна лявата си ръка, гребна шепа вода и я изля върху стиснатите им десни ръце. Боренсон не се поддаде на импулса да дръпне ръката си и хладната вода се разля върху нея, върху същата тази ръка, която преди седмица бе така подгизнала от кръв, че не се надяваше да я види отново чиста. Мирима изливаше водата бавно и тя потече надолу по палеца и пръстите, по дланта и пропълзя към лакътя му. „Водата е повече, отколкото може да се побере в една шепа.“ — помисли си той.