Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Навсякъде имаше следи от хали. Препускането на повече от седемдесет хиляди чудовища през тунела беше изровило бразда и бе смазало цялата растителност по пода. Не растеше нищо, освен някоя туфа гъби тук-там или случайно поникнало в стената растение. Понякога провиснала лоза или пълзящ коренак ги бръсваше по главите, но те също бяха изпотрошени от преминалата под тях армия хали. Пътят се спускаше плавно и не беше труден за кон или муле.
Ейвран яздеше начело. Момичето беше получило дарове на кучешко обоняние и се надяваше да долови тънките миризми на разговори между хали, чийто език разбираше само тя. Докато яздеше, девойчето тихичко подсмърчаше и хлипаше. Току-що завинаги се бе сбогувало с един от своите Посветители, едрия Бранд, останал само с една ръка.
Йоме яздеше плътно до Габорн. Тя не беше воин, независимо че имаше точно толкова дарове, колкото всеки капитан от гвардията на Габорн. Най-отзад бяха Бинесман и зелената жена. Тунелът плавно се спускаше към центъра на планината, променяйки от време на време посоката си. Габорн беше сигурен, че заобикаля около огромни каменни блокове или прекалено твърди скали.
Независимо от наскоро прокараната диря, в тунела на халите не липсваха и разрушения. Парчета от тавана се бяха срутили на места, задръствайки пода със скални отломки. На едно място земята се беше разцепила. Пукнатината беше не повече от четири стъпки широка, но като че ли се спускаше безкрайно надолу, доколкото можа да зърне Йоме, когато конят й я прескочи.
Все пак халите бяха изкусни майстори, след като в по-голямата си част тунелът бе добре укрепен.
„Халите са свикнали със земетресения — даде си сметка Габорн. — Сигурно знаят как да се справят с тях, както ние с вятъра и дъжда.“
Но някои природни дейности не се обуздаваха така лесно. На места водата се просмукваше през скалите и векове наред бе образувала сталагмити и сталактити. Халите ги бяха почистили само преди четири дни при преминаването си през тунела. Тук-там водата се процеждаше по стените, оформяше малки поточета и леденостудени вирчета, които на свой ред намираха цепнатина, през която да се просмучат. Такива цепнатини с времето се разширяваха и подът рухваше.
След десетина мили започна да става по-топло. Ледените ветрила изчезнаха и пещерата неочаквано се изпълни с гъста влажна мъгла.
Конете забавиха ход и макар Габорн да не усещаше непосредствена опасност, биенето на сърцето му се учести. До този момент виждаха далече напред и Габорн не изпитваше притеснения, че може да налетят на хала. Дори и да се случеше, щеше да я зърне навреме. Но сега светлината на опаловата му игла не можеше да пробие мъглата и той не виждаше дори опънатата пред лицето си ръка.
Всички слязоха от конете и Габорн тръгна пръв през мъглата; подплашеният му кон се дърпаше почти на всяка крачка.
Припомни си един разговор, докато Ейвран получаваше даровете.
Дните на Габорн го помоли:
— Ваше величество, моля ви да ме вземете със себе си. Позволете ми да измина поне част от пътя с вас.
Габорн се ядоса на молбата на историка.
— Непрекъснато искаш нещо от мен, а в замяна нищо не даваш. Казваш, че на Дните е забранено да се намесват в политически интриги, че сте само наблюдатели на човешките дела и служите единствено на Господарите на Времето. И все пак за последен път те моля да се намесиш. Помогни ми. Помоли всички Дни по света да предупредят хората: да им кажат да отплуват на север или на юг към островите в моретата. Ако не победим халите в Карис, те може би остават единственото ни убежище.
Според Габорн това беше дребна и лесно изпълнима молба. Всеки от Дните бе дал дарове на друг, който го даряваше на свой ред, и по този начин двамата Дни споделяха обща памет.
От двамата „близнаци“ Дните, с когото разговаряше Габорн, изпълняваше ролята на „свидетел“ и имаше задължението да изучава подробно всяка негова дума и постъпка. Близначката му беше „писар“ и живееше в усамотение на един остров в студените морета на север от Оруин, където водеше летописа на Габорн.
Така, заедно с писарите, Дните образуваха една огромна общност. На теория биха могли да изпълнят онова, което Габорн искаше от тях. Биха могли да предупредят всеки владетел във всяко кралство за предстоящата гибел.
— Това би нарушило политическия ни неутралитет — отвърна Дните.
— Не и ако предупредите всички — обори го Габорн. — Не те карам да облагодетелстваш един народ за сметка на друг. Предупреди всички хора. Помогни ми да помогна на всеки, който би искал да се спаси.
За първи път в живота си Габорн забеляза Дните да трепва и да се замисля сериозно над отправена молба за помощ. Според собствените им закони, ако един принц, па бил той и дете, падне в някой вир и започне да се дави, на Дните не бе разрешено дори да му подадат ръка.