Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
Търговецът
Баща ми иска всеки ден през ваканцията да каня в къщи някои от другарите си или пък аз да отивам у някого, за да се сприятеля малко по малко с всички.
В неделя ще отида да се разходя с Вотини, добре облечения, който си глади винаги дрехите и който завижда толкова много на Дероси. Днес дойде в къщи Гарофи, оня високият и мършавият, с носа на кукумявка и с малките и хитри очи, които шарят навсякъде. Той е син на дрогерист. Голям чудак е. Винаги брои парите, които има в джоба си, смята много бързо на пръсти и без помощта на таблицата за умножение. И трупа пари, той вече има книжка от училищната спестовна каса. Разбира се, той не похарчва никога нито едно петаче и ако някой чентезим падне под чиновете, способен е да го търси цяла седмица. Той прави като свраките, казва за него Дероси. Всичко, каквото намери: похабени пера, унищожени пощенски марки, топлийки, парченца восък, всичко прибира. Той вече повече от две години събира пощенски марки и притежава стотици от всяка страна. Подрежда ги в един голям албум и след като го изпълни, ще го продаде на книжаря. При това книжарят му дава безплатно тетрадки, тъй като му води много деца в книжарницата. В училище търгува постоянно, всеки ден продава различни предмети, лотарийни билети, разменя един предмет срещу друг; после се разкайва за размяната и си иска обратно нещата. Купува нещо за две петачета, а го продава за четири, играе на пера и никога не губи; препродава стари вестници на тютюнопродавеца и има една тетрадка, дето отбелязва сделките си. Тя цялата е изпълнена със сборове и изваждания. В училище той се учи по-добре по смятане и ако желае да получи медал, то е само за да има безплатен вход за кукления театър. Той ми се нрави и ме забавлява.
Ние двамата играхме на пазар с грамове и теглилки. Той знае точните цени на всички неща, познава грамовете и прави бързо книжни фунии като бакалите. Казва, че щом свършел училище, щял да си отвори дюкян. Щял да започне някаква нова търговия, измислена от него. Той остана много доволен, че му дадох чуждестранни пощенски марки и ми каза точно колко се продава всяка една за сбирка…
Преструвайки се, че чете вестник, баща ми го слушаше и се забавляваше. Джобовете на Гарофи винаги са натъпкани с дребни стоки, които той прикрива с връхната си черна дреха, и винаги изглежда замислен и зает като търговец. Но най му е присърце сбирката от пощенски марки.
Тя е неговото съкровище и за нея говори винаги, сякаш от нея ще извлече цяло богатство. Другарите го наричат скъперник и лихвар. Аз не. Аз го обичам, защото той ме учи на много неща, изглежда ми като възрастен човек. Корети, синът на продавача на дърва, казва, че той не би дал пощенските си марки, за да спаси живота на майка си. Баща ми не допуска това.
— Не бързай да го осъждаш — ми каза баща ми. — Той има тая страст, но има и сърце.
Суетност
Вчера ходих на разходка по алеята „Риволи“ с Вотини и баща му. Като минавахме по улица „Дора Гроса“, видяхме Старди, оня, който рита другарите си, когато го смущават. Той се беше изправил пред витрината на една книжарница, втренчил очи в една географска карта; и кой знае от колко време беше там, защото той учи и по улицата. И едва ни поздрави, тоя недодялан хлапак.
Вотини беше облечен добре, дори много добре. Той носеше ботуши от шевро, украсени с червен шев, връхна дреха с везба и копринени пискюлчета, бяла касторена шапка и часовник. И се надуваше като паун. Но неговата суетност трябваше тоя път да си изпати. След като изминахме доста дълго разстояние нагоре по алеята, оставили назад баща му, който вървеше бавно, ние се спряхме на една каменна скамейка до едно скромно облечено момче, което изглеждаше уморено и замислено, с наведена глава. Един мъж, който трябваше да е баща му, се разхождаше под дърветата, като четеше вестник. Седнахме. Вотини се настани между мене и момчето. Той се сети веднага, че е облечен добре и поиска да накара съседа си да му се възхити и да му завиди.
Той вдигна крака си и ме запита:
— Видя ли офицерските ми ботуши?
Той ме запита, за да накара момчето да го погледне, ала то не му обърна внимание.
Тогава той свали крака си и ми показа копринените си пискюлчета и като гледаше изпод вежди момчето, ми каза, че тия копринени пискюлчета не му харесвали и че искал да ги замени със сребърни копчета. Но момчето не погледна и пискюлчетата.
Тогава Вотини започна да върти на показалеца си прекрасната си бяла касторена шапка. Но момчето сякаш нарочно не удостои с поглед и шапката.
Вотини, който започна да се ядосва, извади часовника си, отвори го и ми показа колелцата. Но момчето не обърна глава.