Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
— Позлатен ли е? — запитах го аз.
— Не, златен е — отвърна той.
— Но не ще е целият от злато — казах аз, — все ще има и сребро.
— Не! — възрази той. И за да принуди момчето да погледне, навря часовника в очите му и каза: — Я погледни и кажи, не е ли вярно, че целият е от злато?
Момчето отвърна сухо:
— Не знам.
— О, о! — възкликна Вотини, изпълнен с яд. — Каква надменност!
В това време се приближи до нас бащата на момчето, който чу думите на Вотини. Той изгледа Вотини, след това каза рязко на сина си: „Мълчи!“, и като се наведе над ухото на Вотини, добави: „Той е сляп“.
Вотини тропна, скочи на крака и погледна момчето в лицето. Зениците му бяха стъклени, без израз, без поглед.
Вотини се почувствува унизен. Той наведе очи към земята и не продума дума. После едва промълви:
— Съжалявам… не знаех.
Но сляпото момче, което разбра всичко, каза с блага и печална усмивка:
— О, няма нищо!
Е, Вотини е суетен, но няма лошо сърце. През време на цялата разходка той вече не се засмя.
Първи сняг
Сбогом, разходки по „Риволи“! Ето хубавия приятел на децата! Ето първия сняг! От снощи вали на гъсти и едри парцали като ясминови цветове! Тая заран ни беше много приятно, като гледахме как снегът се удряше в стъклата и се трупаше по корнизите на прозорците; учителят също така гледаше и си потриваше ръцете. И всички се радвахме, като си мислехме за топките, за леда, който ще дойде по-късно, и за огъня в къщи. Само Старди не обръщаше внимание на снега: той беше притиснал юмруците си към слепите си очи, всецяло вдълбочен в урока.
Каква красота!
Каква радост бе на излизане! Всички тичахме по улицата, като викахме и махахме с ръце, пълнехме си шепите със сняг и цапахме в него като кученца във вода. Чадърите на родителите, които чакаха вън, бяха побелели, шлемът на общинския стражар също беше побелял и нашите чанти за няколко минути побеляха. Всички изглеждаха извън себе си от радост, дори Прекоси, синът на ковача, оня бледничкият, който никога не се смее, и Робети, оня, който спаси детето от омнибуса, и той, клетият, подскачаше с патериците си. Калабрийчето, което никога не бе пипало сняг, си направи една топка и започна да я яде като праскова. Кроси, синът на зеленчукопродавачката, си напълни със сняг чантата. Зидарчето пък ни разсмя до пръсване, когато баща ми го покани да дойде утре у нас: устата му беше пълна със сняг и то като не смееше нито да го изплюе, нито да го глътне, стоеше така посрамено, без да продума дума.
Учителите също така излизаха от училище бързешком, като се смееха. Моята учителка от първи клас, клетата, също бързаше по снега, като пазеше лицето си със зеления си шал и кашляше. В това време стотици момчета от съседното училище крещяха и тичаха по белия килим, а учителите, прислужниците и дежурният викаха:
— В къщи! В къщи!
А снегът се сипеше по мустаците и брадите им, като проникваше дори в устните им. Но и те се смееха, като гледаха как весело учениците посрещат зимата…
„Вие посрещате радостно зимата, но има деца, които нямат нито дрехи, нито обувки, нито огън. Има хиляди други, които слизат в селата, като изминават дълъг път, носейки в премръзналите си ръце по някое дърво, за да затоплят училището. Има стотици училища, почти заровени в снега, голи и мрачни като пещери, където децата се задушават от пушек или зъбите им тракат от студ. Те гледат с ужас белите парцали, които непрекъснато падат и се натрупват върху далечните им колиби, заплашени от лавините. Вие посрещате радостно зимата, деца. Помислете за хилядите създания, на които зимата носи нищета и смърт.“