За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Оттогава избягвам да се пробвам в полето на сатирата.
20
Не минала и седмица след изтичане на наказанието ми, отново бях поканен в директорския кабинет. Тръгнах със свито сърце, като се питах в какви ли лайна съм нагазил този път. Но сега поне не господин Хигинс ме викаше, а училищният психолог. Били се занимали с моя случай, каза ми той, и обсъдили как да насочат „неспокойното ми перо“ към по-продуктивна дейност. Обърнали се към Джон Гулд, редактора на лисбънския седмичник, и разбрали, че Гулд има вакантно място за спортен репортер. Разбира се, никой не можел да ме принуди да приема работата, но целият учителски колектив бил на мнение, че идеята е добра. „Направи го или умри!“, говореха очите на психолога. Може би беше чиста параноя от моя страна, но дори и днес, след четирийсет години, не ми се вярва да е било.
Вътрешно изстенах. Вече се бях отървал от „Дейвс Раг“ почти се бях измъкнал и от „Дръм“, а ето че сега ме грозеше „Лисбън Уийкпи Ентърпрайс“. Вместо да ме преследва вода, подобно на Норман Маклийн в „Там тече река“, като тийнейджър аз бях преследван от вестници. Но какво можех да сторя? За всеки случай отново проверих изражението в очите на психолога и отвърнах, че с голяма радост ще се явя на интервю за работата.
Гулд — неизвестният хуморист от Ню Ингланд, нито авторът на „Зеленият лист гори“, но според мен роднина и на двамата — ме посрещна подозрително, ала не без известен интерес. Можели сме да опитаме заедно, каза ми, ако съм бил съгласен.
На безопасно разстояние от ръководството на гимназията аз събрах куража да проявя известна честност. Обясних на господин Гулд, че не разбирам много от спорт. Той ми каза:
— Става дума за мачове, които хората зяпат пияни в кръчмата. Ако се постараеш малко, ще се научиш.
И ми даде голям топ жълта хартия, на която да пиша черновите си — струва ми се, че още ги пазя някъде — като ми обеща хонорар от половин цент на дума. За първи път някой ми предлагаше възнаграждение за писанията ми.
Първите две статии, които предадох, се отнасяха за баскетболен мач, в който един играч от моята гимназия счупи училищния рекорд. В първата просто се описваше събитието. А втората бе специален репортаж за рекордното постижение на Робърт Рансъм. Занесох статиите на Гуулд в деня след мача, за да могат да бъдат публикувани в петък, когато излизаше вестникът. Той прочете дописката, нанесе две незначителни корекции и я прибра. После се задълбочи в статията за Рансъм, въоръжен с голяма черна писалка.
Отдадох дължимото на часовете по английска литература през оставащите ми две години в Лисбън, а по-късно и на семинарите в колежа по композиция, белетристика и поезия, но Джон Гулд ме научи на повече от всички тях взети заедно, при това за по-малко от десет минути. Жалко че не съм запазил листа — заслужава да бъде поставен в рамка заедно с всички редакторски поправки, — но горе-долу си спомням текста, а също и как изглеждаше, след като Гулд го нашари с черната си писалка. Ето така:
Гудд спря при „времето на войната в Корея“ и ме погледна.
— Кога беше отбелязан последният рекорд? — попита той.
За щастие си носех бележките.
— През 1953 година — казах.
Гулд изсумтя и отново се съсредоточи върху текста. След като го коригира целия в същия дух, отново ме погледна. Мисля, че сбърка изражението на лицето ми с ужас, но не беше; все едно бях получил прозрение. Защо, мислех си, учителите по английски никога не постъпваха така? Това тук приличаше на прозрачния човек, който Недоварения Дил държеше на бюрото си в кабинета по биология.
— Махнах само излишните неща, разбираш ли? — каза той. — Всъщност текстът е доста добър.
— Знам — отговорих аз и имах предвид и двете. Да, всъщност текстът беше доста добър — приличен и годен за публикуване — и да, той беше махнал само излишните неща. — Няма да се повтори.
Той се изсмя.
— Ако е вярно, никога няма да ти се наложи да работиш нещо друго. Ще можеш да се издържаш с писане. Да ти обясня ли поправките?
— Не — отвърнах.
— Когато пишеш една история, ти я разказваш на себе си — продължи той. — А когато я редактираш, основната ти задача е да задраскаш онези неща, които не са част от историята.
В деня, в който му предадох първите си две статии, Гулд каза още нещо интересно: пиши на затворена врата, редактирай на отворена. Или с други думи: отначало историята си е само твоя, но накрая поема по света. След като знаеш за какво ще се отнася и я изложиш добре — толкова добре, колкото можеш — тя принадлежи на всички, които искат да я прочетат. Или да я разкритикуват. Ако си голям късметлия (това вече е моя теория, не на Гулд, макар че вероятно би я подкрепил), броят на първите ще надвишава броя на вторите.