Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
Пламъците запращяха и обгърнаха кладата с рев. Просмуканото с масла дърво спести гледката на извиващото се и почерняващо в прегръдката им тяло на момчето. И все пак въображението й рисуваше онова, което лежеше в сърцевината на толкова ослепително ярката светлина; умът й добавяше писъците, така и неизтръгнали се от устата на момчето й.
— Аяки — прошепна тя. Хокану я стисна достатъчно силно, за да й напомни за миг за благоприличието — за непроницаемата маска, която се очакваше Слуга на империята да покаже в публична скръб.
Пращенето на пламъците дълго се надпреварваше с гласовете на жреците, редящи молитвите си. Мара се помъчи да овладее дъха си, да прогони от ума си чудовищната реалност на това как мъртвото й дете чезне в мътните валма дим.
За смъртния ритуал на някой с по-низш сан това щеше да е моментът, в който гостите да си тръгнат, за да оставят на най-близките на починалия време за личната им скръб. Но за кончината на великите такива вежливости не се полагаха. Мара нямаше право на отдих. Трябваше да остане на първата линия, пред очите на всички, докато послушниците на Туракаму хвърляха светено масло над пламъците. Вълни зной кипяха от кладата й кожата й пламна. И да проливаше сълзи, те засъхваха на бузите й пред жестоката пещ. Над гърчещите се пелени от огън гъстият черен дим кръжеше към небето да възвести боговете, че си е отишъл дух с висока чест.
Слънцето усили горещината, на Мара й прилоша и се почувства замаяна. Хокану се мъчеше да я заслони, колкото можеше. Не смееше да я поглежда много често със загриженост от страх да не издаде слабостта й.
Времето се точеше като изтезание. Измина почти час, докато огънят стихне. Последваха още молитви и песнопения, докато разпръснат пепелта, за да изстине. Мара едва не се олюля, когато жрецът на Туракаму изрече напевно:
— Тялото вече го няма. Духът е отлетял. Онзи, който беше Аяки от Акома, сега е тук — рече той и докосна сърцето си, — тук… — докосна главата си — и в Залите на Туракаму.
Послушниците нагазиха храбро сред тлеещите въглени, за да стигнат до средата на купчината. С помощта на четвъртито парче твърда кожа един от тях издърпа изкривения меч на Аяки и бързо го подаде на друг, който загърна нажежения метал в мокри кърпи, за да се охлади. Вдигна се пара и се смеси с пушека. Мара изтърпя с вял поглед, докато жрецът на Туракаму с изящно украсена лопатка напълни с пепел чакащата отстрани урна. Повече дърво, отколкото момче, останките щяха да се превърнат в символично погребение на тялото в свещената полянка на предците му. Цураните вярваха, че докато истинската душа пътува към залите на Червения бог, малка част от духа, сянката, остава с предците му в камъка натами на дома. Така същината на детето щеше да се върне в живот, докато онова, което го правеше Акома, щеше да остане да бди над фамилията си.
Двама послушници застанаха пред нея. Единият й поднесе меча и Мара го докосна. След това Хокану пое изкривения къс метал, докато другият послушник предаде урната. Мара взе пепелта на сина си в разтрепераните си ръце. Очите й обаче не погледнаха това, което държеше, а останаха впити в пепелта от кладата.
Барабаните загърмяха и процесията бавно пое към полянката за съзерцание на Акома. Мара не усещаше нищо, освен каменния хлад на урната в ръцете си, стоплена отдолу от горещата още пепел. Местеше вяло едно стъпало пред друго и едва забеляза, когато стигна до порталните пилони, бележещи входа на свещената поляна.
Слугите и Хокану спряха почтително. Единственият не от кръвта на Акома, комуто бе разрешено да минава през арката и да върви по каменната пътечка навътре, беше градинарят, чийто живот бе посветен на това да поддържа поляната. Тук дори съпругът й, който беше Шинцаваи, не можеше да влезе под страх от болезнена смърт. Да се позволи достъп на чужд човек означаваше да се оскърбят сенките на предците на Акома и да се нанесе траен смут на мира, царящ в натамито.
Мара се отдръпна от прегръдката на Хокану и без да слуша мърморенето на гледащите ги благородници, съжалително или злобно, се отдалечи от погледите им зад живите плетове. Веднъж, в старото имение на Акома, бе изпълнила ужасната задача да посвети сенките на близки на фамилното натами.
Големината на градината я обърка и тя спря стъписана, притиснала урната до гърдите си. Това не беше познатата полянка от детството й, където бе ходила като малко момиченце, за да говори на сянката на майка си. Не беше познатата пътечка, където на косъм бе избегнала смъртта от ръката на убиец тонг, докато оплакваше баща си и брат си. Това място беше чуждо, огромно, широк парк, из който лъкатушеха няколко потока. За секунда сърцето й помръкна от мисълта дали тази градина, дом за сенките на Минванаби от толкова векове, няма да отхвърли духа на синай.