Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
В паметта й отново изплува падащият кон, черен като зло, заличило невинен живот. Изгубена в скръбта, тя разтреперано си пое дъх. Избра напосоки пътека: много смътно си спомняше, че всички водят към едно и също място, мястото, където на брега на голям вир почиваше древният камък, натамито на фамилията й.
— Не зарових вашето натами дълбоко под това на Акома — заговори тя високо на заслушания въздух. Тих вътрешен глас я предупреди, че говори от лудост. Но пък животът беше безумен, иначе нямаше да е тук и да прави празни жестове над останките на младия си наследник. Необичайната й проява на великодушие, настояването натамито на Минванаби да бъде отнесено на отдалечено място и да се полагат грижи за него, тъй че сенките на Минванаби да могат да почиват в мир, в този момент й се стори напразна глупост.
Нямаше сила да се изсмее.
Устните й се изкривиха от горчивия вкус в устата й. Косата й миришеше на сладникаво масло и мазен дим. Вонята обърна стомаха й, щом коленичи на огряната от слънцето земя. До натамито беше изкопана дупка, влажната пръст бе изгребана отстрани. Мара постави в кухината изкривения меч, най-скъпоценното притежание на сина й, а след това наклони урната, за да се изсипе пепелта. С голи ръце зари дупката и утъпка пръстта.
До водата бе оставена бяла роба. Върху копринените й гънки лежеше мускал, а наблизо — традиционните мангал и кама. Мара вдигна мускала и издърпа запушалката. Изля ароматното масло над водата във вира. В мъждукащата светлина, заиграла на повърхността й, не видя никаква красота, а само лицето на сина си, с широко отворената му в страдание уста, докато се мъчеше да поеме сетния си дъх. Ритуалните думи не носеха облекчение, а приличаха на празно хабене на въздух в безсмислени звуци:
— Почивай, сине мой. Върни се в домашната пръст и спи с нашите предци.
— Аяки — прошепна след миг. — Детето ми.
Стисна предницата на робата си, дръпна и я разкъса, но за разлика от някога, когато бе изпълнила ритуала за баща си и брат си, не последваха никакви сълзи. Очите й останаха болезнено сухи.
Бръкна в почти угасналия мангал. Опарването от няколкото останали въглена не бе достатъчно, за да съсредоточи мислите й. Скръбта остана като тъпа болка вътре в нея, докато размазваше пепелта по гърдите си и оголения си корем, символ, че сърцето й е на пепел. Всъщност плътта й бе точно толкова безжизнена, колкото изпепелените дърва на кладата. Вдигна бавно наследствената метална кама, пазена остра за тази церемония през вековете. За трети път в живота си извади острието от канията и се поряза по лявата ръка. В мъглата на отчаянието си едва усети парещата болка.
Вдигна ръка над вира и остави капките кръв да се смесят с водата, както изискваше традицията. Повече от минута седя неподвижно, докато капките не спряха. Мара разсеяно задърпа робата си, но й липсваше свирепата воля да я разкъса, така че накрая просто я измъкна през главата си.
Вяло заизважда иглите от косата си и тъмните кичури се посипаха по раменете й. Ярост и гняв, тъга и скръб би трябвало да я тласнат да заскубе косите си. Чувствата й обаче само тлееха, като свещ, лишена от въздух под похлупак. Не трябва да умират момчета. Да скърбиш за тях с пълна страст означава да приемеш смъртта им.
Огледа поляната. Такава безукорна красота, а само тя сред живите можеше да я оцени. Аяки никога нямаше да изпълни смъртния ритуал за майка си. Горещите сълзи бликнаха неканени и тя усети как нещо от твърдостта, вклинена в душата й, се прекърши. Захлипа.
Но за разлика от преди, когато такова освобождаване носеше яснота, този път усети, че затъва още по-надълбоко в хаотична мисъл. В ума й закръжиха образи: първо Аяки, след това Кевин, робът варварин, който я беше научил на любов и който многократно бе рискувал живота си заради нейната чужда и непонятна чест. След това Бунтокапи, проснат прободен от червения си от кръв меч и как огромните му юмруци потръпват, докато животът напуска тялото му. Осъзна, че смъртта на първия й съпруг завинаги ще я петни. Последваха още лица: баща й и брат й, след това Накоя, нейната дойка и втора майка.
Всички й носеха болка. Връщането на Кевин в родния му свят беше толкова болезнена загуба, колкото и смъртта, а нито един от тях не беше умрял от естествена смърт. Всички бяха жертви на политически обрати и на жестоките машинации на Великата игра.