Господарка на Империята

Но времето не беше подходящо за мрачни размисли — високите гости вече пристигаха. Консортът на Слугата на империята стегна рамене и се подготви за предстоящото изпитание. Мара трябваше да покаже подобаващото цуранско самообладание пред лицето на съкрушаващата я скръб. Смъртта на баща й и брат й, които бяха воини, беше едно. Загубата на собственото й дете беше много по-лоша. Хокану интуитивно усещаше, че това е възможно най-грозната съдба, сполетяла жената, която обичаше повече от живота си. За нея днес трябваше да е силен като броня срещу публичната обида, защото макар все още да беше преданият наследник на Шинцаваи, приемаше честта на Акома като своя собствена.

Твърд в своята решимост, Хокану се върна на терасата пред спалните покои. Параваните все още не бяха отворени и той разбра, че слугите са оставили Мара да спи необезпокоявана. Плъзна беззвучно паравана и влезе. Не проговори, а остави нежния топлик на дневната светлина да падне върху лицето на жена му.

Мара се размърда. Ръцете й стиснаха обърканите завивки, миглите й изпърхаха. Тя изпъшка и се надигна. Очите й обходиха стаята с ужас. Хокану коленичи и я взе в прегръдката си.

Лицето й изглеждаше така, все едно изобщо не е спала.

— Време ли е?

Хокану кимна и я погали по рамото, а чакащите отвън слуги се разбързаха, чули гласа на господарката си.

Тълпата бе осеяла склоновете около къщата на имението, хиляди хора в цветовете на хиляда дома, с червени пояси, червени връзки и червени ленти, носени в почит към Червения бог, брат на Сиби, Смъртта, и господар на всичко живо. Цветът символизираше и кръвта на момчето, която вече не течеше, за да загръща духа му. Шест хиляди войници стояха в колони от двете страни на падината, където чакаше погребалната носилка. Отпред, в лъскава зелена броня, стояха воините на Акома, които бяха посветили живота си; зад тях бяха редиците в синьото на консорта на Мара лорд Шинцаваи; а след тях — златно-белите брони на Имперската гвардия, пратена от Ичиндар, за да поднесе съболезнованията на императора. След това беше свитата на Камацу от Шинцаваи, бащата на Хокану, а после — фамилиите на клана Хадама, всички с кръвни връзки с мъртвото момче. След тях, в огромно разпръснато множество, стояха домовете, дошли да отдадат почитта си или да се въвлекат в следващия кръг на Великата игра.

Воините бяха застинали като статуи, със сведени глави, с опрени на земята щитове. Пред всеки от тях лежеше меч с връх, насочен към носилката, празната ножница поставена на кръст под острието. Зад войниците, нагоре по склона, членовете на домакинството стояха на почтително разстояние от линията на траурния марш, за да не пречат на благородниците, дошли да кажат сетно сбогом на едно момче.

Засвириха тръби за начало на процесията. В сянката на външния портик, където за марша се събираха съветници и офицери на Акома, Мара се мъчеше да надвие слабостта в коленете си. Усещаше ръката на Хокану на лакътя си, но смисълът на това усещане не достигаше до ума й. Очите, скрити зад червеното й траурно було, бяха впити в носилката със застиналия й син. Тялото му бе облечено в изящна броня. Бледите му ръце стискаха дръжката на рядък метален меч. Ръката, която се беше счупила при падането, беше благоприлично облечена в ръкавица. Премазаните ребра бяха скрити под гръдната броня и щит, украсен с птица шатра от рядък златен варак.