Господарка на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарка на Империята». Краткое содержание книги:
Приличаше на спящ воин, готов, щом бъде призован, да стане и да се сражава в блясъка и доблестта на своята младост.
Гърлото й се стегна. Никое предишно събитие, дори поднасянето на вещите на баща й и брат й на свещената фамилна поляна в знак на траур, нито понасянето на жестокостта на първия й съпруг, нито загубата на първия мъж, с когото бе открила любовната страст, нито смъртта на възлюбената й втора майка — нищо не можеше да се сравни с този миг на чист ужас.
Не можеше да повярва, дори и сега, още по-малко да приеме безвъзвратността на смъртта на първородния си. Дете, чийто живот беше направил нейния по-поносим по време на нещастния й първи брак. Бебе, чийто безгрижен смях я беше освободил от отчаянието, когато се беше изправила срещу ужасни врагове. Аяки й беше давал куража да продължи. От упоритост и пламенно желание да го види как продължава да носи името на Акома Мара бе постигнала невъзможното.
Днес всичко това щеше да стане на пепел. В този прокълнат ден, когато едно момче, което трябваше да надживее майка си, щеше да се превърне в стълб дим, за да го вдишат ноздрите на небесата.
На стъпка зад Мара малкият Джъстин плахо помоли да го носят. Дойката му го придума да стои мирно и да не вдига шум. Майка му, потънала в мрачни мисли, изглеждаше глуха за отчаянието му. Движеше се като кукла, водена от Хокану, докато свитата се подготвяше да тръгне напред.
Забиха барабани. Монотонният им тътен отекна във въздуха. Облечен в червено послушник пъхна боядисана тръстика ке в безчувствените ръце на Господарката. Пръстите на Хокану стиснаха нейните и вдигнаха високо тръстиката с нея, за да не изтърве религиозния символ.
Процесията тръгна. За да почете загубата й, Хокану не носеше синята броня на Шинцаваи, а зелената на Акома. Мара смътно осъзна, че и той скърби, и усети тъгата на другите — на хадонрата, който толкова често беше викал ядосано на момчето, че е разляло мастило в скрипториума; на дойките и учителите, които до един носеха по себе си отоци от неговите лудории; на съветниците, които понякога съжаляваха, че няма кой да набие малко благоразумие в буйната глава на момчето. Слуги, слугини и дори роби бяха познавали живия дух на Аяки.
Но бяха като сенки за нея и утешителните им думи звучаха като празен шум. Каквото и да кажеше или направеше някой, нищо не можеше да проникне през безутешната тъга, обгърнала Господарката на Акома.
Хокану я поведе надолу по стълбището към официалните делегации. Първата бе на Ичиндар, в ослепително бяло и златно. Мара сведе глава, щом имперските пратеници се поклониха. Остана безмълвна зад воала си, докато Хокану мълвеше полагащите се думи.
След това я поведе напред, покрай лорд Хопара от Ксакатекас, от толкова дълго верен съюзник. Днес тя се отнесе с него като с непознат и само Хокану чу учтиво изразеното разбиране от страна на младия мъж. До него, елегантна както винаги, вдовстващата Господарка на Ксакатекас погледна Слугата с много повече от съчувствие, а после хвана Хокану за ръка и го предупреди:
— Стой близо до нея. — Отстрани изглеждаше, че поднася личните си съболезнования. — Духът й все още е в шок. Най-вероятно няма да осъзнава какво прави още дни наред. А тук има врагове, които ще искат да я предизвикат, за да спечелят предимство.
Хокану благодари на майката на лорд Хопара за добронамереното предупреждение.
Тези нюанси останаха незабелязани за Мара, както и умението, с което Хокану отклони прикритите обиди на Омечан. Правеше поклоните си след своя лорд и оставаше безразлична за шепота, който предизвикваше след себе си — от това, че е показала повече почитание от необходимото към лорд Фрасай, или когато господарят на Инродака отбеляза, че в движенията й липсва обичайният плам и изящество.
Никакъв център нямаше в живота й, освен крехкото тяло, лежащо в сетния си покой на носилката.
Бавните стъпки следваха приглушения тътен на барабаните. Докато процесията спираше в падината, където бе подготвена кладата, слънцето се извиси. Хокану промълви вежливи думи на последните и най-дребни Управляващи господари, заслужаващи лично уважение. Между носилката и кладата чакаше последната група гости, облечени в прости черни халати.