Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Не на разкопки и никой не го виждал. Изчакайте тук, моля.
Той отиде в стаята през коридора — чу се приглушен разговор — и след минута се върна.
— Вчера сутрин отишъл до Кайро и се върнал в Сакара следобед. Оттогава никой не го виждал.
Вдигна телефона и проведе още един бърз разговор, отново наблягайки на думите „Доктор Мъдрей“. Остави слушалката с намръщено лице.
— Този Ахмед. Той кара ваш баща с такси. Казва, че баща ви му казал дойде в Бейт Мъдрей вчера вечер да го закара на летище. Когато дошъл, баща ви го нямало. Сега и аз притеснен. Доктора не прави така.
Той замълча, запотропва с пръсти по бюрото, после отвори едно чекмедже и извади връзка ключове.
— Това резервни ключове за къща на разкопки — обясни на Тара. — Да идем да видим.
Излязоха от офиса и той посочи един очукан бял форд пред сградата.
— Вземем кола. По-бързо.
Караше доста бързо, колата подскачаше и занасяше по изровения път. Накрая я закова пред къщата. Слязоха и се приближиха до вратата. Бележката, която Тара беше оставила, липсваше. Сърцето й подскочи и тя се затича към вратата и натисна дръжката. Беше все така заключено и все така никой не отвърна на трескавото й думкане. Хасан избра един ключ от връзката, пъхна го в ключалката, завъртя го два пъти, вратата се отвори и той пристъпи през прага. Тара го последва.
Озоваха се в просторна белосана стая с голяма правоъгълна маса в близкия край и няколко проядени от молци канапета и огнище в другия. Няколко врати водеха към други стаи и през една от тях Тара видя ръба на дървената рамка на легло. Беше тъмно и хладно и във въздуха се носеше едва доловим мирис. След секунди Тара осъзна, че мирише на дим от пура.
Хасан отвори един прозорец. Слънчевата светлина обля пода. В същия миг тя видя тялото, свлечено до отсрещната стена.
— Господи! — задави се тя. — Не, не!
Изтича до баща си, коленичи и вдигна ръката му. Беше студена и вкочанена. Нямаше смисъл да се опитва да го съживява.
— Татко — прошепна, милвайки разрошената му сива коса. — Мили, мили татко.
7
Луксор
Докато се взираше в трупа, инспектор Халифа си спомни деня, когато бяха докарали у дома трупа на баща му.
Беше шестгодишен и всъщност почти не беше разбирал какво става. Бяха внесли тялото в дневната и го бяха положили на масата. Майка му виеше и дереше черната си роба в краката му, а той и брат му застанаха един до друг при главата, хванати за ръце, вторачени в бледото, покрито с прах лице.
— Недей, майко — беше казал Али. — Аз ще се грижа за теб и за Юсуф. Заклевам се.
Трагичната злополука беше станала само на няколко пресечки от тяхната улица. Някакъв шофьор на автобус с туристи карал с твърде висока за тесните улички скорост, изгубил управлението и се врязал в паянтовото дървено скеле, върху което работел баща му, и цялата конструкция рухнала. Загинали трима души, между които баща му, погребани под цял тон тухли и дървения. Туристическата агенция категорично беше отказала да поеме отговорност и така и не им изплатиха никакво обезщетение. Хората в автобуса се бяха отървали невредими.
Тогава живееха в Назлат ал-Самам, в подножието на платото Гиза, в една кирпичена съборетина, от чийто покрив се откриваше непосредствена гледка към Сфинкса и пирамидите.
Али беше с шест години по-голям от него, силен и умен, и безстрашен. Халифа го обожаваше и го следваше навсякъде, подражаваше на походката му и на всичко, което вършеше. И до ден-днешен, когато беше ядосан, изсумтяваше под нос едно „Даммит!“3, дума, която беше научил от брат си, който пък я беше научил от някакъв британски турист.
След смъртта на баща им Али удържа на думата си и започна работа, за да изхранва семейството. Намери си работа при един собственик на камили, ринеше торта, поправяше седлата и водеше камилите до платото, за да ги яздят туристите. На Халифа му беше позволено да му помага в неделя. Не и обаче през седмицата. Беше се молил на колене на брат си да започне работа при него, но Али беше настоял да продължи учението си.
— Учи, Юсуф — говореше му непрекъснато. — Пълни мозъка си. Прави това, което аз не мога. Накарай ме да се гордея с теб.
Едва след години беше разбрал, че всеки ден, освен че им беше купувал храна и дрехи и беше плащал наема, Али беше заделял по малко от оскъдната си плата, за да може, когато му дойде времето, Халифа да си позволи да учи в университет. Дължеше толкова много на брат си. Всичко. Затова беше кръстил първородния си син на него — за да покаже, че признава дълга си.
3
Съкр. от Damn it (англ.). — По дяволите — Б.р.