Изгубената армия на Камбиз

Най-накрая, когато слънцето беше в зенита си, а тя беше толкова уморена, че едвам си държеше очите отворени, реши да потърси Хасан, мъжа, с когото се беше запознала сутринта. Знаеше, че ако му се е наложило да закъснее по някаква причина, баща й ще й се ядоса много, задето е вдигнала шум, но вече така се беше разтревожила, че изобщо не я беше грижа. Надраска с единствената й останала химикалка бележка какво е правила и я закрепи на входната врата. След това пое по прашния път към далечното възвишение на стъпаловидната пирамида. Слънцето припичаше жестоко, не се чуваше нищо друго освен хрущенето на пясъка под подметките й и жуженето на някоя случайна муха.

Крачеше вече пет минути с наведена глава, когато някакъв моментен блясък вдясно привлече вниманието й. Спря, вдигна ръка над очите си и погледна натам. Там имаше някой, на двеста метра в пустинята, застанал върху едно пясъчно възвишение. Беше прекалено далеч и слънцето грееше твърде ярко, за да различи някакви подробности, освен че е изключително висок и облечен в бяло. Зърна още едно проблясване и осъзна, че сигурно я наблюдава с бинокъл и слънцето се отразява от лещите му.

Обърна се, защото предположи, че е разглеждащ руините турист. След това обаче й хрумна, че може да е археолог, който да познава баща й. Обърна се отново с намерението да го извика, но той беше изчезнал, който и да беше. Тя се взря внимателно в еднообразния пейзаж от пясъци и камъни, но там нямаше никого. Постоя още малко и продължи, без да е сигурна дали изобщо е видяла нещо, или умората и тревогите са я накарали да халюцинира. Виеше й се свят и главата й кънтеше. Съжали, че не се е сетила да си вземе вода.

Пътят до тефиша й отне двайсет минути. Беше плувнала в пот и всичко я болеше. Намери Хасан и му разказа какво е станало.

— Сигурен съм, че всичко окей — каза той й я настани на един стол в кабинета. — Може баща ви излязъл на разходка. Или на разкопки.

— Без да остави бележка?

— Може чака в Кайро.

— Звънях в апартамента. Никой не вдига.

— Знае той, че идвате днес?

— Естествено, че знае, че идвам днес — изсумтя Тара. За миг се възцари тишина. — Извинявайте — каза тя. — Уморена съм и се тревожа.

— Разбирам, мис Мъдрей. Моля ви, успокойте се много. Ще го намерим.

Той взе уоки-токито, което лежеше на бюрото, натисна бутона отстрани и заговори, произнасяйки много отчетливо думите „Доктор Мъдрей“. Чу се пращене на статично електричество, след което няколко гласа отговориха един след друг. Чиновникът ги изслуша, след което каза още нещо и остави уоки-токито на бюрото.