Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
В малката стая, препълнена от трийсетина души, можеше да се чуе и падането на игла. Проповедникът се разхождаше пред нас като водач на вълча глутница. Увери ни, че не се противопоставя на естественото привличане между мъжете и жените. А на законовите ограничения на брака. Въставал против оковите. Те били против човешката природа, заяви той, събирайки увереност от това, че никой не му се противопостави. Трябвало да изразяваме чувствата си към тези, към които естествено ги изпитваме. И тъй като сме божии деца, трябвало да практикуваме духовно съпружество, настояваше той, да избираме партньорите си измежду тези, с които чувстваме духовна връзка.
— Да имаме партньори, така ли? — попита млада жена, след като вдигна ръка. — Повече от един съпруг? Или съпруга?
Очите на проповедника затанцуваха. Да, правилно бяхме чули, ставало въпрос за партньори, защото мъжът трябвало да има толкова съпруги, към колкото се чувства духовно привлечен. Същото важало и за жената. Той самият имал две жени и намирал духовни съпруги във всеки град, който посещавал.
Хората се разбъбриха тихо и стаята натежа от страст. Проповедникът затъкна палци в бутониерите си. Не очакваше просветените от Сейнт Андрю така бързо да приемат духовното съпружество, като се доверят само на неговите думи. Не, очакваше да се замислим над идеята, да поразсъждаваме над степента, до която сме позволили законът да овладее живота ни. И след това със сърцата си да разберем, че ни е казал истината.
Той плесна с ръце и сериозното изражение изчезна от лицето му. Цялото му поведение се промени, когато се усмихна. Стига приказки! Бяхме го слушали цял следобед и сега било време за забавление! Да попеем химни, и то от веселите, да станем и да потанцуваме!
Това беше истинска революция в обичайните ни църковни практики. Весело пеене? Танци? Самата мисъл ни се струваше еретична. След миг колебание няколко души станаха на крака и започнаха да пляскат с ръце и скоро запяха мелодия, която приличаше повече на моряшка кръчмарска песен, отколкото ма химн.
Побутнах брат си.
— Заведи ме у дома, Невин.
— Чу достатъчно, така ли? — каза той и се изправи. — Аз също. Уморих се да слушам глупостите на този човек. Почакай да поискам факла от семейство Дейл. По пътя сигурно ще е тъмно.
Застанах до вратата, където всички ме забелязаха, и се замолих Невин да побърза. Думите на проповедника още отекваха в ушите ми. Видях как се променят жените, когато той обърне въздействащия си поглед към тях, усмивките на лицата им. Представяха си, че са с него или с някой друг мъж, с когото имат духовна връзка… и си мечтаеха да могат да удовлетворят желанията си.
Той бе проповядвал най-немислимото — морална разпуснатост, а беше човек на Божието слово, свещеник. Бе водил служби в някои от най-големите църкви по крайбрежието, или поне така твърдеше клюката, която пристигна в градчето преди него. Това със сигурност му придаваше авторитет.
Чувствах, че съм пламнала от възбуда и срам, защото в интерес на истината, на мен също ми харесваше идеята да споделям свободата си с всеки мъж, когото пожелая. Разбира се, до този момент бях пожелавала единствено Джонатан, но откъде да знам, че един ден някой друг няма да се изпречи на пътя ми? Някой може би също толкова чаровен и привлекателен, колкото самия проповедник? Разбирах защо жените го харесват. Чудех се колко ли духовни съпруги е познал?
Стоях потънала в мисли до вратата и гледах как съседите ми танцуват. (Дали си въобразявах, или наистина мъжете и жените си хвърляха страстни погледи, докато се разминаваха?) Изведнъж осъзнах, че проповедникът е застанал пред мен. Проницателните му очи и острите черти му придаваха загадъчност и той знаеше това. Усмихна се толкова широко, че видях кучешките му зъби — бели и остри.
— Благодаря, че се присъединихте към мен и към съседите си тази вечер каза той и сведе глава. — Да разбирам ли, че търсите духовно просвещение, госпожице…?
— Макилврий — казах и отстъпих с половин крачка. — Ланор.
— Преподобният Джуд ван дер Меер.
Посегна към ръката ми и стисна върховете на пръстите ми.
— Какво мислите за проповедта ми, г-це Макилврий? Надявам се, че не сте били прекалено шокирана — очите му отново затанцуваха, сякаш ме предизвикваше за свое собствено удоволствие — от откровеността, с която изложих вярванията си?
— Шокирана?
Думата едва излезе през задавеното ми гърло.
От какво, господине?