Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Не — казах аз, останала без дъх. Едва успях да му отговоря.
Той хвана бавно юздите, сякаш ги претегляше, а всъщност претегляше думите си.
— Знам, че ще дойде ден, в който ще те видя с друго момче. Моята Лани с друго момче. И няма да ми хареса. Но така е честно.
Преди да се съвзема от шока и да му кажа, че от него зависи да го предотврати — сякаш не знаеше! — Джонатан обърна коня си и изчезна с него в гората, като ме остави да се взирам объркана след него. Беше истинска загадка. През повечето време се отнасяше към мен като към любим приятел, изцяло платонично, но понякога ми се струваше, че виждам покана в начина, по който ме гледа, дори съзирах желание в нервността му, но смеех ли да се надявам? След като се отдалечи, спрях да мисля за това, защото щях да полудея.
Облегнах се на едно дърво и загледах проповедника, който си проправяше път към полянката пред тълпата. Беше по-млад, отколкото очаквах. Гилбърт беше единственият пастор, когото познавах дотогава, но той пристигна в Сейнт Андрю вече побелял и попрегърбен. А този вървеше изправен като струна, уверен, че Бог и праведността са на негова страна. Беше неочаквано привлекателен, чак бе неудобно да видиш такава хубост у свещеник. Жените край него чуруликаха като птички, щом ги огрееше с широката си бяла усмивка.
Докато го наблюдавах как оглежда множеството и се приготвя да започне (толкова уверен, сякаш притежаваше насъбралите се хора), през мен премина мрачна трънка, сякаш предстоеше нещо лошо.
Той заговори със силен и ясен глас, припомни си посещенията в Мейн и описа какво бе открил при тях. Територията се превръщала в копие на Масачузетс и тамошните елитарни нагласи. Шепа богаташи контролирали съдбите на всички. И какво добро е донесло това на обикновения човек? Само неволи. Хората изоставали със сметките. Честни мъже, бащи и съпрузи, влизали в затвора, продавали земите си и оставяли жените и децата си безимотни.
С изненада видях кимащи глави. Американците искали свобода, подчерта той, като размаха Библията във въздуха. Не сме се били с британците, за да заемат нови господари мястото на краля. Земевладелците в Бостън и търговците, които продавали на заселниците, били обирджии, които искали невероятни комисиони, а правосъдието им помагало.
Очите му блестяха, докато обхождаха тълпата и насърчаваха надигащото се недоволство. Той крачеше из кръгчето отъпкана трева. Не бях свикнала да слушам протестни думи, изречени на глас на публично място, и затова се почувствах смътно разтревожена от успеха на проповедника.
Изневиделица до мен се появи Невин и заразглежда съсредоточените лица на съседите ни.
— Виж ги — идиоти с увиснали челюсти… — каза той подигравателно. Без съмнение бе наследил критичността от баща ни. Скръсти ръце на гърдите си и изсумтя.
— Изглеждат доста заинтригувани от това, което има да им каже — отбелязах аз.
— Имаш ли дори най-бегла представа за какво говори? — присви очи към мен брат ми. — Не знаеш, нали? Разбира се, ти си просто едно глупаво момиче. Нищо не проумяваш.
Намръщих се и сложих ръце на кръста, но не отвърнах нищо, защото Невин беше прав в едно отношение: наистина нямах представа за какво говори този човек. Не знаех нищо за случващото се по света.
Той посочи към група мъже, които стояха отстрани.
— Виждаш ли тези? — попита и посочи Тоби Остергаард, Даниел Дохърти и Олаф Олмстрьом. Тримата бяха сред най-бедните в града, макар по-немилостивите да биха добавили, че са и сред най-некадърните.
— Просят си неприятности — каза Невин. — Знаеш ли какво е „бял индианец“?
И най-глупавото момиче в градчето знаеше какво означава това: преди месеци бяха пристигнали новини за въстание във Феърфакс, в което мъже, преоблечени като индианци, пленили градски чиновник, когато отишъл да се разпореди със собствеността на закъсал с плащанията фермер.
— Същото е на път да се случи и тук — каза Невин и кимна. — Чух, че Олмстрьом и Дохърти заедно с някои други са говорили с татко за това. Оплакали се, че семейство Уотфорд им искали незаконно прекалено много пари…
Невин нямаше как да знае тези подробности. Никой не обясняваше на децата за сметките и цените в хранителния магазин.
Дохърти казал, че това било заговор срещу обикновените хора продължи Невин, но сякаш не бе сигурен дали пък Дохърти не казва истината.
— Е, и? Какво ми пука дали Дохърти може да си плати дълговете към семейство Уотфорд? — сопнах се аз, като се преструвах, че наистина не се интересувам. Но дълбоко в себе си бях шокирана, че някой може да не обслужва задълженията си, след като баща ми ни беше учил, че това е позорно, нещо, което само човек без никакво себеуважение би сторил.