Треска за лалета

Завива надясно и продължава край канала, като се придържа близо до къщите. Колко потайна изглежда! Движи се бързо; налага му се да притичва, за да не я изпусне от поглед. Това също е много нетипично за Мария. Тя обикновено се шляе, поклащайки бедра, бавно и спокойно.

За миг я изгубва. Стрелнала се е наляво, надолу по Беренстраат. Иззад някаква затворена врата излайва куче. Къде отива и защо бърза толкова? Вече е тъмно. Тя избягва главните артерии; шмугва се по страничните пресечки, носи се безшумно като дух. Зад едни кепенци се чува звучен мъжки смях. За кратко лицето ѝ се осветява, като минава покрай прозорец. После изчезва, погълната от нощта.

Вече тича. Колко е лека, почти лети! Вилем се задъхва зад нея, без да се приближава прекалено. Но тя не се обръща нито веднъж, сякаш останалата част от света е без значение. Тави тропат в кухни; мирисът на печено месо се смесва с този на отпадни води.

Зад вратите си хората вечерят, но Вилем се чувства странно изолиран. Сякаш той и тази хвърката фигура са откъснати от обичайния живот на града. Съществуват само той и тя, теглени от някакъв неудържим прилив. Дробовете му горят; портфейлът подскача на бедрото му.

Сега са на Блумграхт. Мария почуква на някаква врата. Вилем се крие зад едно от дърветата, отстрани на улицата. Чува слабо влажно кихане — странно, за да е човешко. Това е кученце, което си играе в прахта. Завира се в крака му; той го избутва настрана.

Вратата се отваря. Светлина от свещ трепва за миг върху Мария и тя влиза.

Сърцето на Вилем бие силно. Пресича улицата и се доближава до прозореца. Долната част на капаците е затворена. Горната обаче свети отвътре. Вилем си мисли: Може би това е къщата на доктора. Някой е болен и Мария е дотичала за помощ. Мисли си: Сигурно е приятелка с някоя прислужница тук, на която е заела домакински съд. Трябва да си го вземе обратно, преди господарят и господарката ù да са се върнали.