Треска за лалета

Тези въпроси са влудяващи. Ян осъзнава, че вече от няколко минути стои неподвижно с четка в ръка. Корнелис със сигурност ще забележи. Нереалните образи върху платното на Ян придобиват призрачна форма — тези плодове на въображението му, които имат бегла прилика с реални хора, — изглеждат самотни, сякаш е предал и тяхното доверие. Четката вдъхва живот на София, но на картината тя завинаги ще остане окована в съпружеството си — жена, покорно седяща до своя мъж.

Това е извинението му, че я е изгубил. Но Ян се страхува, че не може да нарисува истината за нея — отвъд възможностите му е. Той вини обстоятелствата, които го ограничават, но ако беше наистина велик художник, тя щеше да оживее и да излъчва любов към всеки, който погледне картината. Зрителят щеше да разбере, че е способна на страст. Той трябва да предаде това, или се е провалил.

Докато рисува, чува гласа ѝ. Обичам те от момента, в който те зърнах.

Колко изумителна беше! Мислеше си, че тя ще се поболее от угризения и чувство за вина.

Твърде късно е за това сега. Исках да дойда. Искам да съм тук. Нищо няма значение, само това.

Когато се качиха в леглото му, той беше толкова завладян от емоция, че отначало не оправда очакванията ѝ. И какво, съсипах живота си за нищо? — прошепна тя в ухото му, смеейки се.

Не мога да повярвам, че си тук, отговори ѝ той.

Тя беше взела ръката му… Аз съм просто жена — ето, пипни… само плът и кръв.

Светът е объркан. Всички творци го знаят, но се опитват да видят смисъла в него. За него София беше станала смисълът. Тя беше съединила парчетата в едно цяло — в приказно наметало. Любовта ѝ беше съшила отделните части и сега те можеха да се загърнат в него и да се скрият от света в безопасност. Никой не можеше да ги докосне.