Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Веднага искам да поясня, че като казвам това, нямам предвид мис Кентън. Разбира се, тя също след известно време ни напусна, за да се омъжи, ала мога да се закълна, че докато работеше като камериерка под мое ръководство, бе изцяло посветена на задълженията си и нито за миг не позволи други помисли да попречат на професионалните й ангажименти.
Но аз се отклонявам от темата. Обяснявах ви, че се нуждаехме от камериерка и помощник-иконом по едно и също време и мис Кентън беше дошла — спомням си, с необичайно добри препоръки — да заеме първото място. Така се случи, че точно тогава беше приключила и славната служба на баща ми в Логбъро Хаус вследствие кончината на господаря му мистър Джон Силвърс и той бе в процес на търсене на работа и подслон. И макар че все още беше професионалист от най-висока класа, вече бе навършил седемдесетте и артритът и други старчески болести сериозно го мъчеха. При това положение изобщо не беше сигурно, че ще може да се пребори с конкуренцията на добре обучените и напиращи за служба млади икономи. Предвид тези обстоятелства сметнах, че ще бъде разумно решение, ако помоля баща ми да внесе в Дарлингтън Хол своя огромен опит и изисканост.
Спомням си за една сутрин скоро след като мис Кентън и баща ми вече работеха при нас. Седях на масата в стаичката си и преглеждах някаква документация, когато на вратата се почука. Малко се изненадах, защото мис Кентън отвори и влезе вътре, преди да съм я поканил. В ръцете си държеше голяма ваза с цветя. Усмихна ми се и каза:
— Мистър Стивънс, реших, че цветята ще поосвежат стаичката ви.
— Не ви разбрах, мис Кентън?
— Стори ми се тъжно, че в този прекрасен слънчев ден вашата стая е толкова мрачна и студена, мистър Стивънс. Затова сметнах, че цветята ще я оживят малко.
— Много любезно от ваша страна, мис Кентън.
— Срамота е, че тук не прониква повече слънце. Дори стените са леко влажни, не е ли така, мистър Стивънс?
Отново се върнах към сметките и промърморих:
— Обикновен конденз, мис Кентън.
Тя постави вазата на масата пред мен, после огледа стаичката ми и каза отново:
— Мистър Стивънс, ако искате, мога да ви донеса малко изрезки за стените.
— Мис Кентън, оценявам любезността ви. Това обаче не е стая за забавления. Щастлив съм, че всичко, което отвлича вниманието, е сведено до минимум.
— Но, мистър Стивънс, не виждам никакъв смисъл да държите стаята си толкова тъмна и лишена от цвят.
— Досега ми е служила отлично точно такава, каквато е, мис Кентън, макар че оценявам загрижеността ви. Между другото, тъй като и без това сте тук, искам да ви направя една забележка.
— О, така ли, мистър Стивънс?
— Да, мис Кентън, съвсем дребна забележка. Вчера случайно минавах покрай кухнята, когато ви чух, че наричате някого „Уилям“.
— Наистина ли, мистър Стивънс?
— Наистина, мис Кентън. Съвсем ясно чух как няколко пъти повторихте „Уилям“. Мога ли да ви попитам към кого се обръщахте с това име?
— Сигурно е било към баща ви, мистър Стивънс. Доколкото знам, в тази къща само той се казва така.
— Лесно е да се допусне подобна грешка — отвърнах с лека усмивка. — Мога ли да ви помоля за в бъдеще, мис Кентън, да наричате баща ми „мистър Стивънс“? Ако говорите за него пред трето лице, тогава бихте могли да го наричате „мистър Стивънс-старши“, за да го разграничите от мен. Много съм ви благодарен, мис Кентън.
С тези думи аз отново се обърнах към документите на масата. За моя изненада обаче мис Кентън не си тръгна.
— Извинете, мистър Стивънс — обади се тя след миг.
— Да, мис Кентън.
— Опасявам се, че не разбрах какво точно ми казахте. Навсякъде досега съм се обръщала към подчинените си с малките им имена и не виждам причина да променям стила си в тази къща.