Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
— Съвсем понятна заблуда, мис Кентън. Ако за миг се замислите обаче, може би ще прозрете колко нередно е някой като вас да говори така „отвисоко“ с човек като баща ми.
— Продължавам да не разбирам накъде биете, мистър Стивънс. Казвате някой като мен, но доколкото знам, аз съм камериерката в тази къща, а баща ви е помощник-иконом.
— Разбира се, длъжността му е на помощник-иконом, както казахте. Ала аз съм удивен, че с вашата наблюдателност все още не сте проумели, че той в действителност е нещо повече. Нещо много повече.
— Несъмнено съм проявила удивителна ненаблюдателност, мистър Стивънс. Единственото, което забелязах, е, че баща ви е един способен помощник-иконом, и се обръщах към него, както е редно. Наистина сигурно му е било безкрайно оскърбително да го заговарят такива като мен.
— Мис Кентън, от тона ви става ясно, че вие просто не сте забелязали баща ми. Защото, ако бяхте, щяхте да сте съвсем наясно защо не е редно човек на вашата възраст и с вашия пост да се обръща към него с „Уилям“.
— Мистър Стивънс, аз може и да не съм била камериерка много дълго, но смея да кажа, че и през този кратък период способностите ми са били доста високо оценени.
— Нито за миг не се съмнявам в компетентността ви, мис Кентън. Ала стотици неща би трябвало да ви подскажат, че баща ми е необикновена личност, от когото бихте научили изключително много, стига да бяхте по-наблюдателна.
— Безкрайно съм ви задължена за съвета, мистър Стивънс. Затова най-смирено ви моля да ми кажете какви са тези забележителни неща, които бих могла да науча, ако наблюдавам баща ви.
— Според мен те са очевидни за всеки, който не е сляп, мис Кентън.
— Но ние с вас вече установихме, че аз съм с особен недъг в това отношение, нали, мистър Стивънс?
— Мис Кентън, ако смятате, че на вашата възраст вече сте постигнали съвършенството, никога няма да се издигнете до нивото, за което определено имате способности. Още сега мога да ви дам пример, че все още не сте напълно сигурна кое къде е и какво е.
Това като че малко поохлади чувствата й. За момент тя дори изглеждаше разстроена. После каза:
— Имах известни затруднения, след като пристигнах, но смятам, че това е съвсем нормално.
— А, виждате ли, мис Кентън. Ако бяхте наблюдавали баща ми, който пристигна една седмица след вас, щяхте да забележите, че познанията му за къщата са отлични и са такива още от мига, в който кракът му стъпи в Дарлингтън Хол. — Мис Кентън се позамисли и после рече малко навъсено:
— Сигурна съм, че мистър Стивънс-старши е много добър в работата си, но ви уверявам, мистър Стивънс, че и аз съм много добра в моята. За в бъдеще няма да забравям да се обръщам към баща ви с цялото му име. А сега се надявам, че ще ме извините.
След тази случка мис Кентън не повтори опита си да носи цветя в стаята ми и като цяло с удоволствие наблюдавах, че навлиза в работата с впечатляваща бързина. Освен това беше ясно, че е камериерка, която много държи на работата си, и въпреки младостта си без проблем спечели уважението на подчинените си.
Забелязах също, че вече винаги наричаше баща ми „мистър Стивънс“. Един следобед обаче, може би две седмици след разговора ни в моята стая, аз правех нещо в библиотеката, когато мис Кентън влезе и каза:
— Извинете, мистър Стивънс. Но ако си търсите кошчето за боклук, то е навън в преддверието.
— Не ви разбрах, мис Кентън?
— Кошчето ви, мистър Стивънс. Оставили сте го навън. Да ви го донеса ли?
— Мис Кентън, не съм използвал никакво кошче.
— О, тогава трябва да ме извините, мистър Стивънс. Естествено беше да предположа, че сте използвали кошчето за боклук и сте го оставили в преддверието. Извинявайте, че ви обезпокоих.
Тя тръгна да излиза, ала на прага се обърна и добави:
— О, мистър Стивънс. И аз бих го занесла на мястото му, но сега трябва да се кача горе. Надявам се, че няма да го забравите.
— Разбира се, мис Кентън. Благодаря ви, че ми казахте.
— Няма нищо, мистър Стивънс.
Ослушах се да чуя, че стъпките й заглъхват нагоре по главното стълбище, и бързо надникнах навън. От вратата на библиотеката се вижда цялото входно преддверие и всички основни врати на къщата. Буквално в центъра на иначе празното и безукорно излъскано преддверие биеше на очи кошчето, за което мис Кентън беше споменала.
Грешката беше дребна, но дразнеща. Кошчето можеше да се забележи не само от петте врати на долния етаж, също и от стълбището и площадката на първия етаж. Прекосих преддверието и на практика бях вдигнал позорния предмет, когато съобразих истинското му послание; спомних си, че преди около половин час баща ми беше мел там. Отначало ми беше трудно да му припиша подобна грешка, но после си казах, че всеки от време на време е подвластен на някой дребен пропуск, и гневът ми се обърна към мис Кентън, която се опитваше да създава дрязги от случилото се.