Лебедова песен [bg]

Сестрата и Пол не бързаха. Клошарката взе чантата си и плъзна рязаната пушка в кожения кобур, който висеше до бедрото под шубата ѝ. Пол прибра магнума в своя кобур и двамата последваха Хю Райън.

Дъруин най-накрая се осмели да излезе иззад бара. Мъжът с палтото от кучешка кожа му помогна да изнесат тялото на Ърл през задната врата.

Когато Хю намести единствения си крак на стола, Сестрата забеляза препарираните трофеи, които красяха стената с камината на „Кофа кръв“ — катерица албинос, еленска глава с три очи, глиган с едно око в центъра на главата му и двуглав мармот.

— Дъруин е ловец — обясни Хю. — Можете да намерите какво ли не в горите наоколо. Изумително е какво е причинила радиацията, нали? — Лекарят се възхити на трофеите за момент. — Не ви се иска да спите прекалено далеч от светлината — каза той и отново погледна Пол и Сестрата. — Наистина не ви се иска. — Посегна към наполовина пълната чаша с шльокавица, която пиеше преди да дойдат. Две зелени мухи забръмчаха около главата му и Пол се загледа в тях.

Хю посочи ученическата чанта.

— Нямаше как да не забележа онази стъклена дрънкулка. Мога ли да попитам какво представлява?

— Просто нещо, което намерих.

— Къде? В някой музей?

— Не, намерих го сред отломките.

— Красиво е — каза лекарят. — Ако бях на твое място, щях да внимавам с него. Познавам хора, които биха обезглавили за парче хляб.

Сестрата кимна.

— Затова нося пушка… и се научих да я използвам.

— Така е. — Хю гаврътна остатъка от шльокавицата и измляска доволно с устни. — Ах! Нектарът на боговете!

— Не бих се изразил точно така. — Пол все още усещаше гърлото си като нарязано от бръснарски ножчета.

— Е, всеки с вкусовете си, нали? — Лекарят облиза вътрешността на чашата, за да довърши и последните капки, преди да я остави настрана. — Някога бях почитател на френското бренди. Имах съпруга, три деца и вила в Испания с джакузи и басейн. — Докосна чукана на крака си. — Също така имах още един крак. Но всичко това е минало, нали така? А човек трябва да внимава колко време прекарва в миналото си, иначе може да изгуби разсъдъка си. — Хю се загледа в огъня, след което погледна Сестрата. — Така. Къде сте били и къде отивате?

— Навсякъде — отвърна тя. — И никъде.

През последните седем години Сестрата и Пол Торсън следваха пътя от сънищата като слепци в опит да открият онова, което клошарката виждаше в дълбините на стъкления пръстен. От Пенсилвания отидоха в Канзас и намериха града на име Матисън… но Матисън беше изгорен до основи и руините му бяха покрити със сняг. Претърсиха целия град и откриха единствено скелети и разрушение. Претърсиха също така паркинга на една изгоряла сграда, която приличаше на супермаркет.

Точно на този затрупан от сняг паркинг, насред цялото опустошение, Сестрата беше чула Бог да ѝ шепти.

В началото откриха нещо дребно: Пол изрови карта с върха на ботуша си.

— Хей! — беше се провикнал той. — Погледни това! — Беше избърсал мръсотията и снега от картата и я беше подал на спътницата си. Цветовете бяха избледнели, но ясно се виждаше красива жена във виолетова роба, в чиито крака слънцето огряваше лъв и овца. Тя държеше сребърен щит, в средата на който беше нарисувана приличаща на горящ феникс птица, а на главата ѝ имаше пламнала корона. Косата на жената гореше и тя се взираше смело в далечината. В горната част на картата, с избледнели букви, пишеше „ИМПЕРАТРИЦАТА“.