Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
След лагерния живот Олег не можеше да бъде особено привързан към арменците: там те, макар да не бяха много, винаги ревностно се държаха един друг, винаги заемаха най-добрите нарове, докопваха се до най-хубавите хлебни и маслени пайове. Но от гледна точка на справедливостта не можеше да ги упрекне или да им се обиди за това: не те бяха измислили тези лагери, не те бяха измислили и Сибир; а тогава в името на каква идея трябваше да не спасяват сънародниците си, да се гнусят от долната търговия и да дълбаят ентусиазирано земята с кирките си?
Сега, видял този весел, предразположен към него арменец, седнал зад казионната маса, Олег с топлота си спомни именно за нестандартността и деловитостта на представителите на арменския народ.
Чул фамилията на Олег и това, че той е на временен отчет тук, комендантът охотно стана, макар да бе пълен, и започна да прелиства картоните в един от шкафовете зад него. Междувременно, сякаш стараейки се да развлече Олег, той през цялото време, докато търсеше, произнасяне на глас някои фамилии, което по инструкция бе забранено.
— Та-ка… Да видим… Колифориди… Константиниди… Но вие седнете, моля ви… Кулаев… Карануриев… Ох, този ъгъл е прегънат… Казимагомаев… Костоглотов! — И отново в разрез с всички правила на НКВД не попита, а сам произнесе: — Олег Филимонович?
— Да.
— Та-ка… Лекували сте се в онкологичния диспансер от двадесет и трети януари… — Вдигна главата си и попита съвсем загрижено: — Е, и как? По-добре ли сте?
Олег почувства, че се трогва — дори усети, че гърлото му се стяга. Колко малко трябва: да сложат зад тези мерзки маси човеци, и животът вече изглежда съвсем друг. И самият вече облекчено и простичко отговори:
— Как да ви кажа… В едно отношение по-добре, в друго по-зле… (По-зле ли? Колко неблагодарен е човекът! Какво по-лошо би могло да има от това да лежиш в диспансера и да искаш да умреш?…) С една дума — по-добре.
— Чудесно! — зарадва се комендантът. — Но защо не седнете? Все пак се изискваше време, за да могат да бъдат оформени билетите за театъра! Някъде върху тях трябваше да се сложи печат, да се напише датата… Всичко това арменецът направи без усилие, написа върху удостоверението на Олег, че му е разрешено да замине, и вече протягайки му го с изразителен поглед, каза съвсем неслужебно и тихо:
— Вие… не тъжете. Скоро всичко това ще свърши.
— Кое това? — изуми се Олег.
— Как кое? Отметките! Заточението! Ко-мен-дан-ти-те! — безгрижно се усмихна арменецът. (Сигурно имаше вече друга, много по-приятна от тази работа.)
— Какво?! Вече има… разпореждане? — изтръгна се от Олег.
— Все още не — въздъхна комендантът, — но има такива изгледи. Говоря ви съвсем точно. Ще има! Дръжте се, оздравявайте, все още имате шанс да бъдете човек!
Олег горчиво се усмихна.
— Излязох вече от обществото на човеците.
— Каква специалност имате?
— Никаква.
— Женен ли сте?
— Не.
— Това е добре! — убедено каза комендантът. — Обикновено след това заточените семейства се развеждат. А вие ще се освободите, ще се върнете в родното си място и спокойно ще се ожените!
Да се ожени…
— Щом е така, благодаря — изправи се Олег.
Комендантът доброжелателно му кимна, но все пак не му подаде ръка.
Минавайки през първата стая, Олег си помисли: защо комендантът е такъв? По природа ли е такъв, или е мръднал? Постоянно ли е тук или временно? Или специално са започнали да назначават такива? Беше много важно да разбере, но не можеше да се върне, за да попита просто така.
И отново Олег пое покрай бараките, през релсите, покрай табаните от едната страна по дългата заводска улица; вървеше бързо и скоро свали шинела, защото му стана нетърпимо горещо. Усещаше как радостта, която вдъхна в душата му комендантът, го изпълва целия. Едва тогава постепенно до съзнанието му достигна смисълът на чутото.
Постепенно, защото бяха случили Олег да вярва на хората, седящи зад онези маси. Можеше ли да забрави толкова лесно разпространената от длъжностните лица, от капитаните и майорите следвоенна лъжа за това, че сякаш се приготвя всеобща амнистия за политическите? А как вярваха! «Самият капитан ми каза!» А на онези просто им бяха заповядали да повдигат духа на нещастниците, за да продължат да изпълняват нормите си! За да живеят в името на нещо си!