Олег»
Всичко това му напомняше за следствения затвор: даваха им такова отвратително мастило, подобна писалка с ужасно перо, хартия с по-малки размери от обикновената картичка. Пиши на когото искаш, за каквото желаеш.
Олег препречете писмото, сгъна го, пъхна го в плика, приготви се да го залепи (от детството си помнеше един детективски роман, чиято интрига започваше от адресирани пликове не до този, за който бе предназначено даденото писмо), но както винаги, върху краищата на триъгълника, където трябваше според ГОСТ [67] да има лепило, нямаше нищо.
И взел една от трите писалки, чието перо пускаше най-малко мастило, Олег се замисли, преди да започне да пише последното писмо. Бе уверен, че ще започне с «Вера Корнилиевна», а написа:
«Мила Вега!
(През цялото време исках да се обърна така към вас, но едва сега го правя.)
Мога съвсем откровено да ви напиша така, както никога не сме говорили гласно, но нали сме си го мислили? Нали не съм просто болен, на когото лекарят предлага стаята и леглото си?
Няколко пъти днес се опитвах да стигна до вас! Веднъж дори бях пред вратата ви. Вървях към вас и се вълнувах като шестнадесетгодишен, което може би е неприлично за човек с моята биография. Вълнувах се, стеснявах се, радвах се, страхувах се. Нима трябваше толкова години да ме блъска животът, за да разбера: Бог призовава!
Вега, но ако бях ви намерил в дома ви, би могло да се зароди между нас нещо измамно, насила замислено! Дълго вървях след това и мислех. Накрая разбрах, че така стана по-добре. Онова, което досега ви е измъчвало, и онова, което е измъчвало мен, може да му се намери име, но другото, което евентуално би възникнало между нас, не бихме могли да си признаем! Вие, аз и между нас това — някакъв сив, набъбващ дракон…
Аз съм по-възрастен от вас не толкова на години, колкото по преживяното. Повярвайте ми: вие сте права във всичко, всичко, всичко! — и по отношение на миналото си, и по отношение на настоящето, само бъдещето си не можете да предвидите по никакъв начин! Може да не бъдете съгласна с мен, но ви уверявам: преди да достигнете до равнодушната старост, вие ще благословите този ден, в който не сте споделили моята съдба. (Нямам предвид заточението, за което се говори, че скоро ще свърши.) Първата половина от живота си сте погубили, пощадете поне втората!
Сега, когато заминавам (а ако свърши заточението, на прегледи и на лечение няма да идвам при вас, значи завинаги се сбогуваме), ще ви разкрия: и тогава, когато говорехме за възвишени неща, в които искрено вярвах, през цялото, през цялото време ми се искаше да ви взема на ръце и да целуна устните ви!
вернуться
67
Държавен общосъюзен стандарт. Б.пр.
