Раково отделение

Качи се. С желязно скриптене трамваят, също като тежко болен, пое по тесните павирани улици. Хванал се за един от кожените ремъци, провесени от тавана за удобство на правостоящите, Олег се накланяше, за да гледа през стъклата. Пред погледа му се мярна афиш, приканващ кинолюбителите да посетят лятното кино. Би било хубаво да види как изглежда, но нещо бе загубил интерес към нововъведенията в света.

Тя е горда, че е живяла в самота четиринадесет години, но не знае колко струва половин година от всичките: когато си и заедно с някого, и не съвсем…

Позна нужната му спирка и слезе от трамвая. Трябваше да извърви около петстотин метра пеша по нагорещената, без нито едно дърво заводска улица, за да стигне до комендатурата. По нея непрекъснато минаваха с грохот тежкотоварни коли и трактори, а тротоарът минаваше покрай каменна стена, след това пресичаше заводската железопътна линия, продължаваше покрай въглищен табан, заобикаляше изровено от строителни изкопи пространство, отново пресичаше релсите, за да стигне до едноетажни дървени бараки, така нареченото «временно строителство», макар тези бараки да си оставаха на местата по десет, петнадесет, дори и двадесет години. Сега поне не бе кално, както през януари, когато Костоглотов за първи път се озова тук, в комендатурата. И въпреки това не му се вярваше, че тази улица се намира в същия град, където имаше чудесни булеварди, огромни дъбове, високи тополи и кайсии с неземен цвят.

Колкото и комендатурата да убеждаваше «клиентите си», че така трябва, така е по-добре, толкова по-болезнено след това те щяха да приемат вида й.

По чий замисъл бе толкова тайнствено и отдалечено разположена тази комендатура, държаща в ръцете си съдбата на всички градове, в които заточаваха хора? Но тя бе именно тук, сред бараките, мръсните проходи, счупените и ослепели прозорци, опънатите навсякъде въженца за пране.

Олег си спомни отвратителното лице на онзи комендант, който го бе приел тогава, и вече в коридора забави крачките си, за да придаде и на собственото си лице независим израз. Костоглотов никога не си разрешаваше да се усмихва на затворническите надзиратели, дори и ако онези му се усмихваха. Считаше за свой дълг да им напомни, че нищо не е забравил.

Почука на вратата и влезе. Първата стая бе полутъмна и съвсем празна: вътре имаше само две пейки без облегалки и масичка до преградката, върху която навярно и правеха два пъти месечно отметки на тукашните заточеници.

Този път в стаята нямаше никой, а вратата с табличка «Комендант» бе широко отворена. Олег се приближи и строго попита:

— Може ли?

— Моля, моля — покани го много приятен, радушен глас.

Какво е това? Подобен тон Олег никога не бе чувал в НКВД [66]. Влезе. В слънчевата стая, оттатък голямата маса, седеше самият комендант. Но това не бе предишният глупак с дълбокомисления, загадъчен израз на лицето, а арменец с интелигентно лице, дори не във военна униформа, а облечен в чудесен костюм, който съвсем не подхождаше на обстановката. Непознатият го гледаше развеселен, сякаш неговата работа бе да разпределя билети за театър, и сега просто се радваше, че Олег е пристигнал, за да направи заявка за няколко десетки билети.