Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
А тази гара бе известна на касиерката, цената — също, а имаше и билети; оставаше му само да се радва. Още тук, пред касата, Олег провери билета, цената и рестото и бавно тръгна.
Щом се отдалечи достатъчно от онези, пред които се бе представил като опериран, той свали ужасната си шапка и я пъхна отново в мешката си. До тръгването на влака оставаха два часа. Беше му приятно да прекара това време с билет в джоба си. Сега вече можеше да пирува: да хапне сладолед, който в Уш Терек не е познат, да пийне квас (там също не се продава), да си купи черен хляб за из път; захар също; да налее в бутилка чайна запарка (голяма работа е човек да носи със себе си по време на пътуване своя вода!). А сельодка да не купува в никакъв случай! Колко по-изгодно е да пътува дори с пътнически влак, дори без запазено място, вместо в арестантски конски вагони по време на преместванията; никой няма да те претърсва, преди да се качиш, заобиколен от конвоите, няма да те мъчи нетърпим задух и жажда в продължение на две денонощия! А и ако успее да заеме и третата, багажната пейка, да се опъне върху нея в цялата си дължина — и то сам, защото за повече от един няма място, и да лежи, без да усеща никаква болка от подутината: иди кажи, че това не е щастие! Той е щастлив човек! Няма никакъв повод да се оплаква…
А и онзи комендант намекна за амнистия…
Идваше, идваше дългоочакваното, чаканото цял живот щастие, а Олег, кой знае защо, не можеше да го познае.
В края на краищата съществуваха и други хора. И още някой. Толкова възможности!… Появява се с гръм един човек в живота на друг.
Когато днес сутринта видя избледняващата луна, вярваше! Но тя бе нащърбена…
Вече трябваше да отиде на перона, много преди да започне качването на влака, за да успее да намери нужния вагон и да изпревари другите пътници. Олег отиде да види разписанието. Влака 75 се намираше от другата страна. Тогава, промъквайки се бързо, той започна да пита когото срещнеше, докато на пътя му се изпречи някакъв контрольор (Олег бе пъхнал билета между пръстите си).
— Седемдесет и пети? Вече композиран ли е? Сед… и пети?
Много се страхуваше да не закъснее и контрольорът, без да провери билета му, посочи перона и леко бутна с ръката си натежалата, преметната на гърба на Олег мешка.
На перона започна спокойно да се разхожда, после спря, свали мешката си и си спомни друг такъв смешен случай. Бе в Сталинград, пред тридесет и девета, когато течаха последните му дни на свобода; беше след договора с Рибентроп, но преди речта на Молотов и указа за мобилизацията на деветнадесетгодишните юноши. Тогава с един негов приятел се спускаха по Волга с лодка, която продадоха в Сталинград, и трябваше да се върнат с влака, за да не закъснеят за занятията. А мъкнеха достатъчно много неща — и на двамата бяха заети ръце им, а отгоре на това приятелят му купи в някакъв забутан селски магазин голям високоговорител, който по това време въобще не можеше да се намери в Ленинград; апаратът бе без калъф и приятелят му непрекъснато се страхуваше да не го счупят по време на качването на влака. Влязоха в сталинградската гара и веднага се озоваха на края на голямата широка опашка, минаваща през цялата зала, изпълнена с шперплатови и мукавени куфари, торби и сандъчета. Не можеха дори да мечтаят да си намерят места; щеше да се наложи да прекарат две денонощия прави. И тогава Олег го осени идея. Обърна се към приятеля си: «Все някак ще успееш, дори да си последен, да домъкнеш нещата до вагона», грабна високоговорителя и е лека стъпка се отправи към служебния заключен вход. Вдигна апаратът и важно го показа на намиращата се отвъд стъклото дежурна, която веднага отключи. «Остана ми само това да оставя и съм готов» — каза Олег. Жената разбиращо кимна, сякаш той цял ден се бе мотал със служебни високоговорители. Когато композираха влака, Олег пръв се качи и зае две багажни пейки.
Нищо не бе се променило по гарите за тези шестнадесет години.
Олег се разхождаше по перона, виждайки и други хитреци, които също бяха тук и чакаха с вещите си. Бяха доста, но на перона бе много по-спокойно, отколкото на самата гара и градинките пред нея. Безгрижно се разхождаха свободни хора, облечени добре, чиито места бяха запазени и никой не можеше да ги заеме; имаше жени, държащи в ръцете си подарени букети цветя, мъже с бирени бутилки, някой някого снимаше за спомен: въобще около него течеше недостъпен и почти непонятен живот. Топлата пролетна вечер на този дълъг покрит перон му напомняше с нещо за южните дни от детството — може би за кавказкото градче Минерални води.