Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Нямаше никакво желание да ги разглежда. Искаше му се само да си представи лицето на ослепелия макак.
Следваше алеята на хищниците. Намираха се в съседство рисът, барсът, пепелнокафявата пума и петнистият ягуар. Те бяха затворници, страдаха без свободата си, но Олег се отнасяше към тях като към криминални престъпници. Все пак бе възможно да разбереш кой е виновен в света. Ето написано е, че ягуарът изяжда месечно сто и четиридесет килограма месо. Не, това не можеше да си го представи! Прясно червено месо! В лагера такова никога не докарваха — само жили и вътрешности, и то по килограм на цяла бригада.
Олег си спомни онези, които се грижеха за конете по време на етапите: ядяха овеса, предназначен за бедните измъчени животни, и по такъв начин оцеляха.
Спря се пред клетката на господаря тигър. Дори мустаците му разкриваха цялата хищност на натурата му… А очите му бяха жълти… Олег стоеше и гледаше тигъра с ненавист.
Един стар политически каторжник, който някога бе заточеник в Туруханск, а по-късно в същия лагер е Олег, му бе разказал, че очите на тигъра не са кадифеночерни, а именно жълти!
Прикован от ненавистта на едно място, Олег стоеше и гледаше тигъра.
Все пак просто така, просто така — защо?
Вече не му се искаше да продължи да разглежда зоологическата градина. Искаше му се да избяга оттук. Не искаше повече никакви лъвове! Насочи се към изхода.
Погледът му се плъзна по зебрата.
И изведнъж се спря пред…
Пред чудо за душата след сцените, напомнящи за кръвожадността: светлокафявата антилопа нилгау, с дълги стройни крака, с красива глава, без да се страхува, стоеше съвсем близо до мрежата и гледаше Олег с големите си доверчиви и мили — именно мили! — очи!
Не, това бе необяснимо, бе невъзможно да се приеме спокойно! Тя не сваляше от него погледа си, в който се четеше мил укор; сякаш питаше: «Ти защо не идваш? Половин ден мина, а защо не идваш?»
Олег имаше усещането, че става свидетел на преселението на душите, защото бе повече от ясно, че тя стои и чака именно него. Едва направил крачка, и тя веднага го погледна всеопрощаващо: «Няма ли да дойдеш? Нима няма да дойдеш? А аз чаках…»
Защо той не тръгваше?! Защо той не тръгваше?!
Олег се обърна и се насочи бързо към изхода.
Още можеше да я завари в дома й!
Глава 36
И последният ден
Той не можеше сега да мисли за нея нито като за обект на мъжкото му желание, нито с ярост, но с наслаждение би отишъл и легнал в нозете й като пребито, нещастно куче. И това би било най-голямото щастие, което би могъл някога въобще да си представи.
Но, разбира се, не можеше да си позволи да постъпи така — да отиде и ничком да падне пред краката й; длъжен е да говори някакви вежливи извинителни думи и тя да му отговаря по същия начин, защото така е прието от хиляди години.
И сега виждаше ясно смущението, което се изписа върху лицето й, когато вчера му каза: «Знаете ли, бихте могли да останете у дома…» Трябваше да изкупи това нейно изчервяване, да не й позволи втори път да изпадне в неловко положение — именно затова бе длъжен да измисли първите фрази, достатъчно вежливи и достатъчно шеговити, за да смекчат необичайната ситуация, създадена от неговото появяване; всичко трябваше да изглежда така, сякаш той просто е отишъл при своя лекар, млада самотна жена… Не му се искаше да измисля каквото и да било, а просто да отвори вратата и застанал на прага, да я гледа и непременно веднага да я назове Вега: «Вега! Аз дойдох!»
Въпреки всичко щеше да бъде непосилно щастие за него да седи с нея не в болничната стая или в лекарския кабинет, а в обикновена жилищна стая — нейната! и неизвестно за какво да говори. Сигурно ще прави грешки, някои от тях съвсем неуместни — нали той е отвикнал от живота на нормалните хора, но с поглед все някак ще успее да й обясни: «Съжали се над мен! Толкова ми е зле без теб!»
Как можа да изгуби толкова време! Как можа толкова дълго да не се реши да отиде при Вега! Сега вървеше бързо с единствената тревога: дано пристигне, преди да е излязла. Обиколил за половин ден града, той вече умееше да се оправя с улиците и сега разбираше къде да върви. И вървеше.
Ако всеки от тях открие, че другият му е симпатичен, ако им е приятно да разговарят, ако може да хване ръцете й, да я прегърне и да я гледа отблизо в очите — това му стигаше!
Разбира се, ако се случеше със Зоя, сигурно би било малко, но с Вега? С… антилопата нилгау?
Стигаше му само да си помисли, че би могъл да държи ръцете й в своите, и в гърдите му се опъна някаква тетива и той се развълнува.