— Ние сме на път — казал той, — а и двамата не сме млади вече, по-добре да хапнем малко, преди да продължим нататък.

Йозеф отворил торбата си и му предложил от своите фурми. Той имал от добрите хора, при които пренощувал, и парче просеник, разделил го със стария.

— Можем да тръгнем — казал старецът, след като се нахранили.

— О, заедно ли ще вървим? — извикал Йозеф зарадван.

— Разбира се. Нали ме помоли да те водя при Дион. Хайде, ела.

Йозеф погледнал изненадан и щастлив.

— Колко сте добър! — казал той и му се искало да реди още благодарности. Но чужденецът направил рязко движение с ръка да замълчи.

— Добър е само бог — рекъл той. — Да тръгваме! И ми говори на „ти“, както аз те заговорих. Защо са официалностите и вежливостите между двама стари покаяници?

Едрият мъж закрачил и Йозеф го последвал. Денят вече настъпил. Водачът, явно уверен в посоката на пътя, казал, че към обед ще стигнат сенчесто място, където могат да отдъхнат в часовете на най-големия слънчев пек. По-нататък по пътя не говорили. Едва когато след горещи часове стигнали до мястото за отдих и си починали в сянката на насечени скали, Йозеф отново заговорил своя водач. Той го попитал колко дни път ще са потребни, за да стигнат до Дион Пугил.

— Зависи само от тебе — отвърнал старият.

— От мене ли? — извикал Йозеф. — О, ако зависи само от мене, то аз още днес бих се явил там.

Старият мъж и сега нямал вид на настроен за разговори.

— Ще видим — казал той кратко. Легнал настрана и затворил очи.

На Йозеф му било неприятно да го наблюдава, като спи. Тихичко се отдалечил и също легнал, неусетно заспал и той, защото през нощта будувал дълго. Водачът му го събудил, когато намерил, че е дошло време да тръгват. Късно следобед се добрали до един стан, където имало вода, дървета и трева. Тук те пили, измили се и старият решил да останат. Йозеф не бил съгласен и плахо се опитал да възрази.

— Днес ти каза — подхванал той, — че зависело от мене колко рано или късно ще стигна до отец Дион. Готов съм да вървя още много часове, ако действително още днес или утре мога да го намеря.

— Ах, не — казал другият. — За днес стигнахме достатъчно далеч.

— Прощавай, но не можеш ли да разбереш нетърпението ми? — попитал Йозеф.

— Разбирам го, ала не ще имаш никаква полза от него.

— А защо тогава каза, че зависело от мене?

— Така е, както го казах. Щом бъдеш сигурен във волята си да се изповядваш и се чувстваш готов и съзрял за изповед, ще я направиш.

— И още днес ли?

— Още днес.

Удивен, Йозеф се вгледал в тихото старческо лице.

— Възможно ли е? — извикал той поразен. — Ти ли си отец Дион?

Старецът кимнал.

— Отдъхни си тук под дърветата — казал той приятелски. — Но не заспивай, а се съсредоточи. И аз искам да си почина и да се вглъбя. Тогава ще ми кажеш това, което жадуващ да разкриеш.

Така изведнъж Йозеф се намерил при целта си и едва сега проумял как по-рано не познал достопочтения мъж и не го разбрал, след като цял ден вървял редом с него. Оттеглил се, коленичил и се молил, насочил всички свои мисли към това, което имал да каже на изповедника. Подир час се върнал и запитал Дион дали е готов. Сега вече можел да се изповядва. И онова, което от години преживял и от доста време все повече и повече, изглежда, губело стойност и смисъл, потекло от неговите устни като разказ, жалба, въпрос, самообвинение, цялата история на неговия християнски живот в покаяние, започнала като очищение и изцеление и накрая довела до такова голямо объркване, замъгляване и отчаяние. Той не премълчал и преживяното съвсем наскоро, бягството си и чувството за развръзка и надеждата, която му давало това бягство, възникването на решението да иде при Дион, срещата му с него и как той, по-старият, веднага събудил доверие и любов, но в течение на деня много пъти го смятал за студен и чудат, дори своенравен.