Той дълго размишлявал, този каещ се грешник Йозеф, в какъвто се превърнал, и който сега вместо да последва Юда или разпнатия на кръста, поел в бягство и отново се предавал в божиите ръце. В него се надигнали срам и жал, Колкото по-ясно виждал ада, от който избягал, накрая бедата така го притиснала, също заседнал залък в гърлото му, нейният натиск се увеличавал до нетърпимост и накрая Йозеф намерил спасение в един изблик на сълзи, който му се сторил чудно благотворен. Колко отдавна не можел да плаче! Сълзите течели, очите вече не можели да виждат, но бил избавен от смъртното задушаване и когато дошъл на себе си и усетил соления вкус по устните си и разбрал, че плаче, в един момент му се струвало, че отново е дете и не знае нищо за злото. Усмихнал се, малко се засрамил от своя плач, най-после станал и продължил пътя си. Чувствал се несигурен, не знаел накъде го води това бягство и какво ще стане с него, в собствените си очи се виждал дете, но в душата му вече нямало борба и желание, чувствал се по-лек и сякаш някой го водел, призовавал и мамел, сякаш долавял далечен, добър глас и като че неговото пътуване не било бягство, а завръщане у дома. Усетил умора, уморил се и разумът му замълчал или си отдъхвал, или пък се мислел ненужен.