Минали няколко години. От време на време отец Дион бил сполетяван от една слабост, така че сутрин Йозеф трябвало да му помага, защото сам не можел да се вдигне от постелята. После отивал да се моли и подир молитвата пак не смогвал да се изправи сам. Йозеф трябвало да му помага, а след това през целия ден той седял загледан в далечината. Така се случвало в някои дни, в други обаче старецът ставал сам. И изповеди не можел да изслушва всеки ден. А когато някой се изповядвал на Йозеф, по-късно Дион го викал при себе си и му казвал:

— Краят ми е близък, сине мой. Кажи на хората: този Йозеф е мой наследник.

И когато Йозеф възразявал и искал да подхвърли някаква дума, старецът го поглеждал със страховит поглед, който пронизвал човека като ледена струя.

Един ден, след като станал без помощ и изглеждал по-бодър, той извикал Йозеф при себе си в покрайнината на малката градина.

— Тук — казал той, — на това място, ще ме погребеш. Гроба ще изкопаем заедно. Имаме още време за това. Донеси лопатата.

И сега всеки ден в зори те копаели по малко. Когато Дион имал сили, сам вдигал по няколко лопати, пълни с пръст, с голяма мъка, но с известна веселост, като че ли работата му доставяла удоволствие. И през целия ден тази веселост не го напускала. Откакто започнали да копаят гроба, той постоянно бил в добро настроение.

— На гроба ми ще посадиш палма — казал Дион веднъж по време на работа, — навярно ще ядеш от нейните плодове. Ако ли не, друг някой. От време на време съм посаждал по някое дърво. Но все пак твърде малко, съвсем малко. Някои казват: мъжът не бива да умре, без да е посадил едно дърво и без да е оставил син. Е, аз оставям едно дърво, оставям и теб, ти си моят син.

Дион бил по-спокоен и по-весел, отколкото Йозеф го познавал, и ставал все по-весел. Една вечер, било се стъмнило, те били вече вечеряли и прочели молитвата си, той го извикал от своето ложе и го помолил да поседи още малко при него.

— Искам да ти разкажа нещо — започнал Дион приветливо, изглежда, още не бил уморен и не му се спяло. — Спомняш ли си, Йозеф, как някога преживяваше толкова лоши времена в твоята постница там, край Газа, и как животът ти бе дотегнал? Как тогава тръгна да бягаш, решен да търсиш стария Дион и да му разкажеш своята история? И как после в селището на братството срещна стария човек, когото попита за местожителството на Дион Пугила. Е, добре. И не беше ли чудо, че оня стар човек бе самият Дион? Искам да ти разкажа само как се стигна до това. За мен също бе странно и сякаш чудо. Ти знаеш какво е, когато един покаяник и изповедник остарее и е слушал много изповеди на грешници, които го смятат за праведник и светец и не знаят, че той е по-голям грешник от тях. Тогава цялото негово дело му се вижда ненужно и суетно и онова, което някога му изглеждало свято и важно, а именно, че бог го поставил на това място и го удостоил да изслушва и облекчава от нечистотията и тинята душите човешки, сега му се струва голямо, преголямо бреме, дори проклятие, и накрая той тръпне ужасен от всеки клетник, който идва при него с детските си грехове, иска човекът да си върви и сам да тръгне някъде, иска му се да се махне, пък ако ще и чрез въже, метнато през клона на някое дърво. Така се случи и с тебе. Сега и за мен дойде часът да се изповядам и аз се изповядвам: и с мен се случи същото, както и с тебе, и аз вече смятах, че не съм полезен, че съм мъртъв духом и че повече не ще мога да понеса хората и занапред доверчиво да идват при мене и да ми носят всичката нечистотия и зловонията на човешкия живот, с които не могат вече да се справят, с които не можех вече да се справя и аз.