Веднъж, след като някой се изповядал в убийство и прелюбодеяние, Дион казал на своя помощник:

— Убийство и прелюбодеяние, това звучи наистина страшно и гръмко. То е и достатъчно лошо, разбира се. Но аз ти казвам, Йозеф, в действителност тези миряни изобщо не са истински грешници. Колчем опитам да се поставя мислено на тяхно място, да проникна в сърцевината им, те ми се виждат съвсем като деца. Не са честни, не са добри, не са благородни, те са себични, похотливи, високомерни, гневни, разбира се, обаче в основата си са невинни, невинни по начина, по който са невинни децата.

— И все пак — казал Йозеф — ти често властно им искаш обяснения и рисуваш пред очите им ада.

— Тъкмо заради това. Те са деца и когато имат угризения на съвестта и идват да се изповядат, искат да бъдат приети сериозно и сериозно нахокани. Поне аз смятам така. Ти на времето си правил другояче, не си ругал, наказвал и възлагал покаяния, а приятелски настроен си пускал хората просто с една братска целувка. Не искам да те укорявам за това, не, но аз не бих могъл така.

— Добре — отвърнал Йозеф колебливо, — но кажи ми защо тогава, когато аз се изповядах, ти се отнесе към мене не така, както към другите, а мълчаливо ме целуна и не каза нито дума за наказание?

Дион Пугил насочил проницателния си взор към него.

— Не бе ли правилно това, което сторих? — попитал той.

— Не казвам, че не бе правилно, разбира се, беше, иначе изповедта не би била така благотворна за мене.

— Е, нека да е добре. Тогава аз ти наложих строго и дълго покаяние, макар и без думи. Приех те и те третирах като свой слуга, върнах те към твоя път, принудих те към това, от което искаше да се изплъзнеш.