— Светият човек ли?

— А, не, войникът. Варон се казвал той. След като пустинникът го нахокал и събудил съвестта му, мъжът бързо отпаднал, на два пъти горял в треска и подир три месеца свършил. Е, няма да го жалим. Ама все пак често си мисля: пустинникът трябва не само да е прогонил дявола от него, а и да е изрекъл някакво заклинание, което го пратило в гроба.

— Такъв благочестивец? Не мога да го повярвам.

— Вярваш или не вярваш, драги мой, така е. Но от този ден човекът бил като преобразен, за да не кажа омагьосан, и три месеца след това…

Известно време било тихо, после по-младият отново подхванал:

— Има един пустинник, нейде тука наблизо трябва да живее, живее съвсем сам край малък извор, по пътя за Газа. Йозеф се казва той, Йозеф Фамулус. Много съм слушал за него.

— Е, и какво?

— Бил ужасно благочестив и най-вече никога не погледнал жена. И когато някога покрай неговата отдалечена постница минел керван от камили, а на една от тях седяла жена, колкото и плътно да била забулена, той веднага обръщал гръб и изчезвал към зъберите. Мнозина отиват при него да се изповядат, мнозина.

— Е, не ще да са чак толкова. Иначе щях да съм чул за него. И какво може той, твоят Фамулус?

— О, нали точно при него ходят да се изповядат. Ако не беше добър и не разбираше нищо, щяха ли хората така да се стичат? Освен това разправят за него, че той едва отваря уста да продума, при него няма укори, не ругае гръмогласно, не налага наказания, той трябва да е кротък и дори свенлив човек.

— Е, какво прави тогава, щом като не ругае, не наказва и уста не отваря?

— Той само изслушва, въздиша чудновато и се кръсти.

— А, така ли, значи, хубав дребен светец си имате тука! Не вярвам да си толкова глупав, та да хукнеш към този мълчалив дядка.

— А, пак искам да ида. Вече ще го намеря, не ще да е много далеч оттук. Тази вечер тука край водопоя се въртеше един беден брат, утре ще го разпитам, той самият прилича на покаяник.

Старият се разгорещил:

— Я остави твоя покаяник край извора да си кисне в пещерата! Човек, който само изслушва и въздиша, страхува се от жените, нищо не може и не разбира! Не, аз ще ти кажа при кого да идеш. Вярно, много е далеч оттука, чак отвъд Аскалон, но затова пък е най-добрият отшелник и изповедник, какъвто има. Дион се казва той, наричат го още Дион Пугил, това ще рече, че той разбира от юмручна борба, защото се бие с всички дяволи, когато някой му изповядва греховните си дела, тогава, драги мой, Пугил не въздиша и не стиска уста, а грабва човека и го опухва здравата, такъв му е обичаят. Някои измъчвал, по цяла нощ ги карал с голи колене да коленичат на камъни и после, на туй отгоре, им нареждал и да дадат на бедните по четирийсет гроша. Това е човек, братле, ще го видиш и ще се учудиш; само като те погледне, и краката ти ще се разтреперят, в дън душата ти гледа. При него не се въздиша, бива си го човека, и ако някой вече не може да спи добре или има лоши сънища и кошмари, или нещо такова, то Пугил ще му сложи юзда, казвам ти. И не ти го казвам, защото съм чул жените да бъбрят за него. Казвам го, защото сам съм ходил. Да, аз самият. Колкото и да съм беден глупак, веднъж потърсих покаяника Дион, бореца, божия човек. Отидох аз там клет и опозорен, с грях на душата, а се върнах светъл и чист като зорница. Истина е както това, че се казвам Давид, запомни. Дион го викат. С прозвището Пугил. Него потърси още щом ти е на сгода, и ще видиш чудо. Префекти, старейшини, епископи ходят при него за съвет.