- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «». Краткое содержание книги:
— Добре — съгласил се другият, — ако някога попадна в оня край, ще си помисля. Но днес е днес и тука е тук, и тъй като днес съм тук, а наблизо трябва да живее оня Йозеф, за когото съм чул толкова добрини…
— Чул си добрини. Кой ли пък глупак ти е надумал за този Фамулус?
— Харесва ми, че той не ругае и не се гневи. Това ми допада, трябва да ти кажа. Аз не съм нито римски войник, нито епископ, а обикновен човек, и по-скоро срамежлив, не мога да понасям много шумотевица. Бог вижда, нямам нищо против, наопаки, иска ми се поне един път някой да се отнесе кротко с мене.
— На човека му харесва кротичко да го подхванат! Ако ти се изповядаш и покаеш, въздадат ти наказание и се очистиш, тогава според мене е по-добре да се отнесат към тебе кротко, ала не когато си нечист и вонящ като чакал пред своя изповедник и съдия.
— Е, тъй да е. Хайде тихо, хората искат да спят.
Изведнъж някой доволно се захилил.
— Знаеш ли, чух нещо много смешно за него. Да ти го разкажа.
— За кого?
— За него, за покаяника Йозеф. Нали имал обичай, когато някой му разкаже за своите работи и се изповяда, той да го благослови и за сбогом да го целуне по бузата или челото.
— Така ли правел? Смешен обичай!
— А че той толкоз много се плаши от жените, знаеш. Един път някаква блудница тука от околността отишла при него с мъжки дрехи и нищо не забелязал. Изслушал лъжливите й истории и когато тя свършила изповедта си, той се поклонил пред нея и тържествено я целунал.
Старецът преминал в бурен смях, другият бързо казал „шт, шт“ и повече Йозеф не можал да чуе нищо, освен след известно време заглушен смях.
Той погледнал към небето, над короните на палмите остър и тънък стоял лунният сърп, Йозеф потръпнал от нощния хлад. Чудновато като в криво огледало и въпреки това многозначително вечерният разговор на камиларите му показал неговата собствена личност и ролята, на която не можал да остане верен. Значи, и една блудница си направила шега с него? Е, нищо, това не било най-лошото, макар и достатъчно лошо. Той дълго трябвало да размишлява върху беседата на двамата непознати мъже и когато най-после много късно можал да заспи, то заспал само защото размишленията му не останали напразни. Стигнал до един извод, до едно решение и с това току-що взето решение в сърцето се унесъл в сън, дълбок и непробуден, до разсъмване.
Решението му обаче било такова, каквото по-младият от двамата камилари нямал кураж да вземе. Решението му било да последва съвета на по-стария и да потърси Дион, наречен Пугил, за когото, разбира се, отдавна вече знаел и комуто тази вечер чул така упорито да се пее възхвала. Този прочут изповедник, съдник на душите и съветник сигурно знаел и за него път, съвет, присъда или наказание; ето пред кого искал да се яви като пред наместник на бога и с готовност да приеме това, което му нареди.
На другия ден Йозеф напуснал мястото, където пренощувал, докато двамата мъже още спели. Същия ден след мъчително пътуване той стигнал до селището, обитавано от благочестиви братя, откъдето се надявал да поеме по обичайния път към Аскалон. С пристигането си надвечер намерил малък зелен оазис, който го посрещнал приветливо, видял да стърчат дървета, чул да врещи коза, сторило му се, че в зелените сенки се провиждат очертанията на покриви на къщи и че усеща дъх на човешка близост. Когато колебливо приближил, имал чувството, че някой е насочил поглед към него. Спрял и се завзирал наоколо, тогава под едно от околните дървета видял седяща фигура, облегната на дънера. Един възрастен човек седял изправено, бил с посивяла брада и достойно, но строго и сковано лице. Той погледнал към него и явно, че от някое време го наблюдавал. Погледът на стария човек бил остър и силен, ала без израз, като погледа на човек, свикнал да наблюдава, но не с любопитство и съучастие, поглед, който оставя хората и нещата да се приближат, опитва се да ги познае, не да ги привлече и покани.