Нож от блянове

— Окончателната ми цена — рече той и махна с ръка над масата. Носеше на всеки пръст пръстен със скъпоценен камък. Не големи камъни, но фини. Като продаваш скъпоценни камъни, трябва да ги излагаш на показ. Търгуваше и с други неща също така — кожи, Рядък дървен материал за майстори на скринове, фино изработени мечове и броня, понякога и с други неща, които добре си връщаха вложенията — но скъпоценните камъни всяка година му носеха най-добрата част от печалбата. — Повече не свалям. — Масата бе покрита с черно кадифе, та да изпъкват по-добре мострите от стоката му. Смарагди, огнекапки, сапфири и най-хубавото — диамантите. Няколко от тях бяха толкова големи, че можеха да привлекат интереса и на владетел, но никой не беше малък. А и никой не беше с недостатък. Беше се прочул навсякъде из Граничните земи с камъните си без недостатък. — Приемете я, или ще ги вземе някой друг.

По-младият от двамата иллианци срещу него, гладко избръснатият Павил Геранеос, отвори ядосано уста, но по-старият, Джеорг Дамен-танис — побелялата му брада буквално затрепери, — положи дебелата си ръка на рамото на Геранеос и го изгледа с ужас. Алдрагоран не се и опита да прикрие зъбатата си усмивка.

Беше невръстно детенце, когато тролоците се изсипаха в Малкиер, и изобщо нямаше спомени за страната — рядко дори се сещаше за Малкиер; страната наистина беше мъртва и заличена — но се радваше, че бе позволил на чичовците си да му дадат хадори. На друга маса Манаган си дереше гласа в разгорещен спор със смугла тайренка с дантела по маншетите и много евтини гранати в ушите: гласовете им почти заглушаваха свирнята на дулцимер на младата жена на ниската платформа до двете високи камини. Дългурестият младеж беше отказал хадори, както и Горенелин, който бе на годините на Алдрагоран. Горенелин въртеше тежък пазарлък с двама алтарци с кожа като маслина — единия с хубав рубин в лявото ухо — и на челото му беше избила пот. Никой не крещеше на мъж, носещ хадори и меч, като Алдрагоран, и виж, него се стараеха да не го карат да се поти. Такива мъже имаха славата на хора, склонни към непредсказуемо насилие. Макар рядко да го бяха принуждавали да прибягва до меча на бедрото си, знаеше се нашир и надлъж, че би могъл и че няма да се поколебае.

— Приемам, господин Алдрагоран — каза Даментанис и изгледа спътника си накриво. Без да се усети, Геранеос оголи зъби може би с надеждата, че Алдрагоран ще го приеме за усмивка. Алдрагоран го подмина. Все пак беше търговец в края на краищата. Да си прочут с някои неща е чудесно, стига да ти дава повече сила в пазаренето, но само глупак ще търси да се бие.