Горещата конспирация

Трийсет и трета глава

От „Вила д’Есте“ край езерото Комо изпратиха лимузина на миланското летище да посрещне последните гости на хотела, американско семейство господин и госпожа Пол Ламбърт, иначе казано Брандън Скофийлд и Антония. Паспортите си получиха от Франк Шийлдс от Вашингтон, който ги изпрати през Атлантика по военен куриер. Самолетът кацна по разписание в десет часа сутринта местно време и на обед изтощените съпрузи бяха вече в апартамента си, където „господин Ламбърт“ се оплакваше от дългия инструктаж предната вечер в Лондон.

— Джефри не знае, че едно нещо е достатъчно да се каже само веднъж, не, той държи да го повтори трийсет пъти.

— Ти непрестанно спореше с него, Брей.

— И не без основание, дявол да го вземе, защото той не ми е нужен! Аз си имам Тогаци.

— От което, както знаеш, Джеф изобщо не е във възторг.

— Защото мрази италианците.

— Не, той просто храни известни опасения, тъй като е принуден да работи заедно с този небезизвестен италиански мафиот.

— Това са глупости. Някои от най-добрите си оперативни агенти италианското разузнаване е открило именно в мафията. На всичкото отгоре Силвио от години няма нищо общо с мафията. Почетното му оттегляне е известен факт.

— Колко великодушно от негова страна. — Телефонът звънна и Тони вдигна апарата от старинната масичка, застлана с кожа. — Моля?

— Това трябва да е прекрасната Антония, една средиземноморска перла, която никога не съм срещал, ала ще прекарам в трепетно вълнение миговете на очакване, преди да имам честта да целуна ръката й.

— Английският ви е невероятен… Вие ли сте, синьор Тогаци?

— Същият, а дълго време учих езика при един истински майстор, вашия изключителен спътник.

— Така си и помислих. Ето, свързвам ви с… майстора.

— Долавям извивките на Маре Ностра в говора ви, хубавице! — не я оставяше Тогаци.

— Колко сте мил. Аз пък от години полагам усилия да го премахна. — Тя подаде слушалката на Скофийлд, който вече клатеше глава и сочеше леглото с молба да подремне.

— Здрасти, омразен макаронаджия.

— Неизменно учтивият Брандън. Как е оная фъшкия янки? Май такъв е изразът, а? Разбирам, че вече си тук.

— Не, аз съм просто клонинг, който има нужда от няколко часа сън.

— Не сега, стари приятелю, чака ни работа. Съобщението от пощата в Милано гласи, че е пристигнала друга пратка за секция „до поискване“ от Барселона, за синьор Дел Монте Четвърти. „Дел Монте“ е често срещано име в Италия, „Четвърти“ ще рече код, идентифициращ получателя. Следващата кола се очаква в три днес следобед. Моят помощник ще задържи материала под претекст, че ще се получи с последната доставка. Трябва да бъдем там.

— Та аз току-що идвам оттам! Не държиш ли на заплата някоя „сянка“, която да може да проследи кой ще дойде за пратката?

— Последната поща от Барселона е била преди шест дни. Кога ще има друга?

— О, господи, прав си! Обектът на Кайзерграхт е затворен…

— Какво?

— Много ни се събра тая седмица, по-късно ще ти разкажа. И все пак имаш право, няма да ни се удаде друг шанс да набележим връзката в Милано. Откъде ще ме вземеш?

— Излез през западния вход, все едно се каниш да се разходиш из градините. Тръгни по пътеката, която минава покрай насипа на пътя към вилата и поеми нагоре по улицата към Беладжио. Там ще се срещнем.

— Не съм въоръжен… заради проклетите металотърсачи… а без оръжие никъде няма да мръдна. Разполагаш ли с нещо подходящо?

— В Лигурско море дали има вода?

— Така си и помислих. Ще се видим след петнайсетина-двайсет минути. — Скофийлд затвори телефона и се обърна към Антония. — Чу ли разговора?

— Правилно се досети. Само че това за оръжието никак не ми допада.

— Навярно изобщо няма да ми потрябва, но предпочитам да не се разхождам беззащитен на вражеска територия. Не си забравила какво беше някога, нали?