Ковачница на мрак

Тази сватбена церемония щеше да е последната му отговорност към рода Инис. Дните му на заложник щяха да свършат. Чувстваше се като врана, изгубена сред ято пойни птици, обкръжена от нежни песни и засрамена от собствения си грак. Дурав се бяха отдали на меча, създали бяха от живота си традиции на насилие и навици за убиване и макар Крил все още да не беше сложил край на нечий живот, знаеше, че ако възникне необходимост, няма да се поколебае.

Помисли отново за капитан Скара Бандарис и неговите бойци и за жалката, ръмжаща глутница джелекски деца, които бяха ескортирали. Беше се чувствал удобно сред тях. Да разбереш ума на един войник беше проста задача. Дори вглеждането в свирепите очи на онези диви кутрета се бе оказало упражнение в разпознаване, въпреки тръпките, които пробягваха по гърба му.

Родът Инис вече му изглеждаха чужди и връзките му с тях се изопваха, разпадаха се, разнищваха се. Беше готов да извади меч и да посече и последната. „Приключих с тези леконравни млади жени и тъжни старци. Приключих със сприхави художници, които виждат твърде много. Приключих с кикотещите се девици, които ти оголват плът при всеки повод, сякаш съм някакъв роб на изкушението. Оставям на Оссерк това легендарно мъжество — стига приказките на Скара в това отношение да са верни.

Спинок, къде си? Искам да препускам до теб и да се чувствам на мястото си.“

Можеше дори да се включи в отряда на Скара. Великият дом Дурав умираше. Можеше вече да е мъртъв, скрит в сянката на братовчедите си Хенд, които твърдо бяха във възход. Крил се беше изолирал, а и нямаше верен слуга, който да му донася слухове — слухове и мнения, които никой не смееше да изрече пред самия него. Но подозираше, че положението му е ниско, а перспективите — малко. Тъй или иначе, мисълта да дебне из Цитаделата като псе, душещо благородна кръв, го отвращаваше.

Реката се плъзгаше пред очите му. Ако отстъпеше, тук и сега, и отправеше молитва към речния бог, молбата му щеше да е скромна. „Погълни смута в душата ми. Изтръгни го и го захвърли в тъмната кал, настръхналите дънери и хлъзгавите камъни. Вземи от мен всичко това, моля те.

Едно посичане с меча и любовта умира.“

Чу коне зад себе си. Препускаха в галоп. Обърна гръб на реката и неизречената си молитва и тръгна обратно към пътя.

Джаен се беше намръщил и Крил веднага забеляза умората на Домашните мечове зад него. Лицата им бяха строги. Очите му отново се спряха на Джаен и Крил стъписан видя, че мъжът се е преобразил. „Пойната птица разтваря черни криле, а зад нея кръжи ято врани.

Аз съм глупак! Той се е бил във войната — как можах да забравя това?“

Лорд Джаен слезе от коня. Ефала се беше навела към тръбата и се опитваше да привлече вниманието му, но лордът я пренебрегна и подкани с жест младия Дурав да идат на речния бряг.

На калната ивица спряха и Джаен постоя известно време мълчалив, вперил очи в извивките на течението. После смъкна ръкавиците си и каза: