Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
Чаках за отговор. Надявах се да получа такъв, но той дойде под формата на дума, която не ме удовлетвори и тя беше „вяра“.
Заведоха ме да се срещна с преподобния Ловой. Седяхме в кабинета му в църквата, а той ми даде лимонен бонбон от купа на бюрото си.
— Кори — каза ми, — вярваш в Иисус, нали?
— Да, сър.
— И вярваш, че Иисус е пратен от Господ да умре заради греховете на хората?
— Да, сър.
— Тогава трябва да вярваш също и че Иисус е бил разпнат, умрял е и е бил погребан, а на третия ден е станал от гроба Си?
— Да, сър… — и тук вече се намръщих. — Но Иисус е Иисус, а Дейви Рей си беше обикновено момче.
— Знам това, Кори, но Иисус е дошъл тук на земята да ни покаже, че съществуванието се състои от повече, отколкото сме способни да разберем. Показал ни е, че ако вярваме в Него и следваме волята Му и пътя Му, то за нас също е запазено място до Господ на Небесата. Разбираш ли?
Обмислих това за около минута, а преподобният Ловой се облегна назад в стола си и ме наблюдаваше.
— На небесата по-добре ли е, отколкото в Зефир? — попитах го.
— Милион пъти по-добре — отвърна той.
— Там има ли комикси?
— Ами… — той се усмихна. — Всъщност не знаем какво точно представляват Небесата. Знаем само, че там е прекрасно.
— Откъде знаем?
— Знаем, защото — отвърна той — трябва да имаме вяра! — поднесе ми купата. — Искаш ли още един бонбон?
Не можех да си представя небесата. Как някакво място изобщо може да е прекрасно, ако там ги няма нещата, които ти е приятно да правиш? Ако няма комикси, няма филми с чудовища, няма колелета и няма черни пътища, по които да ги караш? Няма плувни басейни, няма сладолед, няма лято, няма барбекю на Четвърти юли? Няма гръмотевични бури и веранди, на които да поседнеш и да наблюдаваш как се трупат облаците? Небесата ми приличаха на библиотека, в която има книги само по една конкретна тема, а се налага да прекараш вечност на квадрат от вечност на куб в прочит на тези книги. Та какво са небесата без пишеща машина и магическа кутия?
Небесата щяха да са ад без тях, ето това бяха.
Тези дни не бяха всички мрачни. Червени и зелени коледни крушки засияха по „Мърчант Стрийт“. По ъглите на улиците грейнаха лампи с формата на главата на Дядо Коледа, а от светофарите висяха сребърни гирлянди. Татко си намери нова работа. Започна да работи три дни седмично на стоковата рампа в „Биг Пол’с Пантри“.
Един ден Ковашкия мях ме нарече тъпоглавец шест пъти. Нареди ми да изляза на черната дъска и да покажа на класа всичко, което знам за естествените числа.
Казах й, че нямам такова намерение.
— Кори Макенсън, незабавно ела на черната дъска! — изрева учителката.
— Не, госпожо! — отвърнах.
Зад мен Демонката се разсмя весело, усещайки нова атака във войната срещу г-жа Харпър.
— Ела. Тук. Веднага! — лицето на Ковашкия мях почервеня като домат.
Поклатих глава:
— Не, няма.
Тя ме връхлетя. Движеше се много по-бързо, отколкото изобщо бих предположил. Сграбчи с шепи пуловера ми и ме измъкна изпод чина с такава сила, че си ударих коляното и кракът ми пламна от болка, а по времето, когато болката стигна до главата ми, вече бе прераснала в нажежена до бяло ярост.
Заради Дейви Рей и мрака, и безсмислената дума, наречена „вяра“, заклещена в мозъка ми като гноясал трън, замахнах към учителката.
Ударих я право в лицето. Не бих могъл да се прицеля по-точно. Очилата й отлетяха и тя издаде квакащ изненадан вик. Гневът ме напусна също толкова бързо, но Ковашкия мях изрева:
— Не ме удряй, не смей! — и ме сграбчи за косата и започна да ми тръска главата. Останалите ми съученици стояха във вцепенена почуда — постъпката ми им дойде твърде много. Бях встъпил в царството на легендите, макар още да не го знаех. Ковашкия мях ме метна, стоварих се върху чина на Сали Мийчъм и почти я съборих, а миг по-късно вече ме влачеше през вратата и към кабинета на директора, беснеейки на всяка крачка.
Неизбежното телефонно обаждане доведе и мама, и татко. Те бяха, да го кажем по-меко, възмутени от поведението ми. Бях наказан с изгонване от училище за три дни, а директорът — дребен, подобен на птица господин с много подходящото име г-н Кардинал — каза, че преди да имам правото да се върна в клас, ще трябва да напиша извинение към г-жа Харпър и двамата ми родители да го подпишат.