Момчешки живот

— Тогава смятам, че най-добре да си стоиш тук и да помислиш по въпроса, млади човече! — каза ми мама. — Вярвам, че на празен стомах ще мислиш по-добре!

Не й отговорих. Нямаше и нужда. Мама си тръгна и чух родителите ми да си говорят за мен, за това какво ми става и защо се държа така неуважително. Чух дрънченето на чиниите за вечеря и подуших пържено пиле. Просто се обърнах на другата страна и заспах.

Сънувах четирите чернокожи момиченца, светкавица и беззвучна експлозия, която ме събуди. Отново бях бутнал будилника си от масичката до леглото, но този път родителите ми не дойдоха. Часовникът все още работеше — беше почти два сутринта. Станах и погледнах през прозореца. Лунният полумесец изглеждаше достатъчно остър да си точиш ножа на него. Зад студеното стъкло нощта бе спокойна и звездите сияеха. Нямах намерение да пиша никакви извинения — може би ми влияеше наследството от Дърдоркото, но проклет да съм, ако донесях това удовлетворение на Ковашкия мях.

Трябваше да поговоря с някой, който ме разбира. Като Дейви Рей.

Подплатеното ми с вълна яке висеше в килера близо до входната врата. Не исках да излизам оттам, понеже татко можеше да е буден. Надянах кадифени джинси, два пуловера и чифт ръкавици. След това полека отворих прозореца. Той изскърца веднъж — косонастръхващ звук, но почаках минута и не чух стъпки. Вдигнах рамката докрай и се измъкнах навън на хапещия студ.

Затворих прозореца зад себе си, но оставих малък процеп, в който мога да закача пръстите си. Качих се на Рокет и подкарах надалеч, съпровождан от острозъбата луна.

Когато преминавах по безмълвните улици, светофарите примигваха в жълто. Видях няколко лампи да светят из къщите — най-вече крушки в банята, оставени, за да не се препъва човек в тъмното. Носът и ушите ми замръзнаха много бързо — беше нощ, неподходяща ни за куче, ни за Върнън Такстър. По пътя си към Поултър Хил завих наляво и въртях педалите над четвърт миля повече от необходимото, понеже исках да проверя нещо. Полека преминах покрай къщата, която се намираше в двора от три акра и имаше конюшня.

В една от стаите на горния етаж светеше. Светлината ми се струваше твърде ярка, за да идва просто крушката в банята. Д-р Лезандър беше буден и слушаше чуждите страни.

Хрумна ми любопитна мисъл. Може би ветеринарят беше нощна птица, понеже се страхуваше от мрака. Може би седеше в стаята си под крушката и слушаше гласовете от цял свят, за да се увери, че не е самичък, дори когато часовникът тиктака през самотните часове.

Обърнах Рокет встрани от дома на д-р Лезандър. От смъртта на Дейви Рей насам не се бях занимавал повече със загадката на зеленото перо. Във времената на смърт и съмнения телефонно обаждане до г-ца Синьогласна щеше да ми дойде в повече. В момента едва успявах да се отбранявам от собствения си настъпващ мрак, да не говорим за онова, което лежеше на лишеното от светлина дъно на Саксън Лейк. Не исках да си мисля, че д-р Лезандър може да има нещо общо с тази история. Защото ако имаше, тогава какво на този свят оставаше истинско и реално?