Момчешки живот

Това е, което ме разкъсваше в тихите часове: идваме от мрака и в мрака трябва да се върнем.

Спомнях си как д-р Лезандър го бе казал, докато седяхме на верандата и гледахме позлатените хълмове. Не исках да го вярвам. Не исках да си мисля, че Дейви Рей е на място, където не вижда светлина — дори свещта, която гореше за него в презвитерианската църква. Не исках да мисля, че Дейви Рей е окован, няма достъп до слънцето, неспособен е някак да диша и да се смее, дори и ако го прави в нечие въображение. В дните, последвали смъртта на приятеля ми, осъзнах на каква измислица съм бил свидетел. Каубоите и индианците, детективите и полицаите, армиите и жертвите на чудовища — те всички щяха да се надигнат отново, щом угаснат прожекторите над сцената. Те щяха да си идат у дома и да чакат да ги повикат в театъра. Но Дейви Рей бе мъртъв завинаги и не можех да понеса мисълта, че ще потъне в мрака.

Стигна се дотам, че не можех да спя. Стаята ми беше твърде тъмна. Стигна се до там, че не бях сигурен какво съм видял в нощта, когато размазаният силует говореше с Ребъл. Понеже ако Дейви Рей бе потънал в мрака, то там бе и Карл Белууд. Ребъл също. Заедно с всички спящи на Поултър Хил и поколенията, чиито кости лежаха под оплетените корени на дърветата около Зефир — те също се бяха върнали в мрака.

Спомнях си погребението на Дейви Рей. Колко гъста бе червената пръст по ръбовете на гроба. Колко гъста и колко тежка. Там долу нямаше врата, когато проповедникът свърши и хората се разотидоха, а мъжете от Брутън започнаха да нариват пръстта. Там долу имаше само мрак и от тежестта му нещо се пропука в мен.

Вече не знаех къде е раят. Не бях сигурен дали Господ има чувства или план, или разум, и дали пък Той също не тъне в мрака. Вече не бях сигурен в нищо — нито в живота, нито в живота след смъртта, нито в Господ, нито в доброто. И по времето, когато по „Мърчант Стрийт“ заблестяха коледните украси, аз изгарях в мъки в кръговрата на тези въпроси.

Все още оставаха две седмици до Коледа, но Зефир се мъчеше да си поеме празничен дъх. Смъртта на Дейви Рей бе убила радостта у всички ни. За нея се говореше при г-н Долар, в кафенето „Брайт Стар“, в общината и навсякъде другаде. Той беше толкова млад, казваха хората. Такъв трагичен инцидент. Но такъв е животът, добавяха неизменно; независимо дали ни харесва или не, такъв е животът.

Не ми помагаше да чувам тези думи. Разбира се, родителите ми се опитаха да обсъдят въпроса с мен, като казаха, че страданията на Дейви Рей са свършили и е отишъл на по-добро място.

Но аз просто не можех да им повярвам. Та какво друго място може да е по-добро от Зефир?

— Небесата — каза ми мама, докато седяхме заедно пред пукащия огън. — Дейви Рей отиде на небесата, а ти трябва да вярваш в това!

— И по каква причина? — попитах я, а тя ме погледна така, все едно съм я зашлевил.