Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Почти половината ден бе минал, а обещаните радости така и не се появяваха.
Олег се спря и пред клетката на мечките. Черният мечок с бяло петно отпред, приличащо на вратовръзка, се бе изправил на задните си лапи и тикаше главата си в железните прътове; после изведнъж подскочи и увисна на решетката. Тогава Олег разбра, че това не е вратовръзка, а сякаш верижка на свещеник с голям кръст на гърдите. Подскочи и увисна. А как по друг начин би изразил отчаянието си?
В съседната клетка седеше майката с мечето.
А по-нататък се измъчваше неспокоен, буен мечок, който непрекъснато ходеше, но едва успяваше да се обърне, защото разстоянието не бе по-голямо от три крачки.
Така че по мечешка мярка това не бе килия, а изолатор.
Увлечените от зрелището деца си говореха: «Чуйте, хайде да му хвърлим камък, а той ще помисли, че е бонбон.»
Олег не забеляза, че тези деца оглеждат и него. Самият той изглеждаше като излишен, безплатен звяр, но не се виждаше отстрани.
Алеята се спускаше към река, където държаха белите мечки, които периодично, на няколко минути, се хвърляха в ледения водоем, за да се освежат, а след това излизаха на циментовата тераса, изтръскваха с лапи водата от главите си и дълго се разхождаха. Как ли се чувстваха тук, през лятото, когато температурата се качваше до четиридесет градуса? Сигурно така, както ние бихме се чувствали в Полярния кръг.
Най-обърканото в цялата история със зверовете бе това, че дори да им съчувстваш и да разполагаше с нужните средства, Олег не би могъл да разбие клетките и да ги освободи, защото те бяха загубили заедно с родината си и идеята за разумната свобода; а след внезапното им освобождаване би станало и по-страшно.
Така разсъждаваше Костоглотов; дотолкова бяха променени представите му, че вече не можеше да възприема наивно и безстрастно каквото и да било; каквото и да видеше, всичко събуждаше в душата му подземно бучене и променяше формата си.
Минал покрай печалния елен, повече от всички останали лишен от пространство, покрай свещения индийски зебу и златистия заек агути, Олег отново се изкачи, за да види маймуните.
Около техните клетки имаше много деца и възрастни, които им подхвърляха най-различна храна. Печалните маймуни изглеждаха като остригани с машинка подвластни на първичните си радости и мъки, те му напомниха за много от предишните му познати — дори би се заклел, че е разпознал някои от тях, чийто лагерен срок сигурно е удължен.
На Олег му се стори, че самотното и замислено шимпанзе с отекли очи, пъхнало ръцете си между коленете, страшно му прилича на Шулубин, който обикновено седеше в същата поза.
В този слънчев, топъл ден Шулубин навярно се намираше на границата между живота и смъртта.
Олег отмина маймунския свят и скоро видя няколко човека, стълпили се пред някаква клетка.
Отиде при тях. Клетката бе празна, на табелката пишеше: «Макак резус», а по-надолу на лист бе допълнено:
«Живеещата тук маймуна ослепя от безсмислената жестокост на един зъл посетител, сипал тютюн в очите й.»
Олег изтръпна! Досега се разхождаше с усмивка на снизходителен всезнайко, а в този миг му се прииска да зареве така, че да го чуят в цялата зоологическа градина, сякаш на самия него в очите му бяха сложили тютюн!
Но защо?… Просто така? Безсмислено просто така!
Най-болезнено децата възприемаха написаното. За този неизвестен, благополучно отишъл си човек не бе казано, че е антихуманен; не бе казано, че той е агент на американския империализъм; бе споменато само, че е зъл — именно това поразяваше! Деца, не бъдете зли! Деца, не погубвайте беззащитните!
Бележката отдавна бе прочетена, но възрастните и децата продължаваха да стоят и да гледат в изоставената клетка.
И понесе Олег своята излиняла, прогорена и простреляна мешка, в която се намираше ютията, по-нататък — в царството на лакеите, гадовете и хищниците.
Лежаха гущери на пясъка един до друг като продълговати люспести камъни. Какво движение, присъщо им по време на свободата, бяха загубили?
По-нататък се бе проснал огромен китайски алигатор с цвят на чугун, с плоска паст и с къси крака, неестествено обърнати встрани. Бе написано, че когато е много топло, той не яде всеки ден месо.
Може би би се чувствал добре в този свят, където не трябва да мисли за храна?
Около дърво се бе обвил като дебел изсъхнал клон мощен питон; бе съвсем неподвижен и само острият му тънък език просъскваше от време на време.
След него следваха и обикновените змии.