Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Дюйкър беше познавал това чувство, преди десетилетия. Не беше нито пораженчество, нито отчаяние. Тъгата се пораждаше от нещо, стоящо отвъд тези вътрешни реакции, беше някак сдържана и осъзната.
„Отиваме, за да вземем своя дял от смъртта. И тъкмо в тези моменти, преди оръжията да изсвистят от ножниците, преди кръвта да овлажни земята и писъците да изпълнят въздуха, обречеността ни загръща всички. Ако я нямаше бронята й, щяхме всички да плачем. Как иначе да отвърнеш на неумолимата закана за непрежалими загуби?“
— Мечовете ни хубаво ще се нащърбят днес — заговори с прегракнал и накъсан глас Лист до него. — Според вашия опит, сър, кое е по-лошото — прахта или калта?
Дюйкър изсумтя.
— Прахта те задавя. Прахта те заслепява. Но калта изсмуква света под краката ти. — „А скоро ще имаме предостатъчно кал, щом земята прогизне от кръв, жлъч и пикня. Предостатъчно и от двете проклятия, момче.“ — Първата ти битка е значи?
Лист отвърна с гримаса.
— Прикрепиха ме към вас, сър. Все още не съм влизал в истински бой.
— Май съжаляваш.
Ефрейторът си замълча, но Дюйкър го разбираше много добре. Всичките му приятели бяха минали през първото си проливане на кръв и това беше праг, будещ едновременно и страх, и очакване. Въображението шепнеше лъжи, които само опитът щеше да разбие.
Все пак, ако зависеше от него, щеше да предпочете някое по-отдалечено място за наблюдение. Така, докато маршируваше в бойните редици, нямаше да може да види нищо извън гъстата човешка гмеж. „Защо Колтейн ме постави тук? Отне ми очите, проклет да е!“
Бяха на сто крачки от рампата. Пред фронта на вражеските сили в галоп препускаха конни воини. Кънтежът на щитове и гневните крясъци обещаваха кръв и тази ярост нямаше да се удържи дълго. „Тогава ще бъдем нападнати от трите страни, ще се опитат да ни откъснат от пехотата на Седма, докато те се сражават, за да опазят ранените. Ще обезглавят змията, стига да могат.“
Конните воини на Враната подготвяха лъковете и копията от двете страни, извърнали глави и без да откъсват поглед от вражеските позиции. Сигнал с рог възвести командата „приготви щитовете“, челната редица ги изправи в плътен ред, а центърът и тилът ги вдигнаха над главите си. Появиха се стрелци, катерещи се към върха на рампата.
Въздухът бе неподвижен и натежал, без вятър.
Може би само неверието задържа атаката на вражеските сили от двете страни. Колтейн не реагира изобщо на вражеските позиции, нито на численото им превъзходство — Седма просто продължаваше марша си напред и щом стигна до рампата, започна изкачването, без да спира.
Склонът беше рохкав, камънаци и пясък, направен съзнателно така, че теренът под краката да е опасен и подвеждащ. Войниците започнаха да се препъват.
Изведнъж въздухът се изпълни със стрели, изсипали се отгоре като порой. Трясъкът над главата на Дюйкър беше оглушителен, дървените пръчки свистяха и се плъзгаха по металния обков на вдигнатите щитове, някои проникваха и биеха в бронята и шлемовете, други се забиваха в жива плът. Под гърба на „костенурката“ мъжете запъшкаха, обутите в ботуши крака затъваха между камъните, но защитеният с корубата от щитове „клин“ продължаваше неуморно напред и нагоре.
Лактите на историка се огънаха, когато една стрела шибна с все сила право в щита му. Други три бързо издрънчаха една след друга, плъзнаха се и отхвърчаха над останалите щитове.
Въздухът под „костенурката“ се нагнети от пъшкане и пот, урина и усилващ се гняв. Атака, на която не можеш да отвърнеш, беше истински кошмар за войника. Решимостта да достигнат билото, където ги очакваха виещите семк и тежката пехота на Гуран, ги пареше като треска. Дюйкър съзнаваше, че морската пехота е на предела. Първият сблъсък щеше да е истински взрив.
Близо до билото изкуствената рампа беше със стръмни и високи брегове, върхът й беше подравнен и уширен. Воини от някакво непознато за Дюйкър племе — „Кан’елд?“ — започнаха да се трупат по ръба и да зареждат късите си рогови лъкове. „Ще започнат да ни обстрелват от двете страни, щом се сблъскаме със семк и гуранците. Анфилада.“
Бълт яздеше с конниците на клана на Враната и историкът съвсем ясно чу изреваната от ветерана команда. Сред облак от прах и блеснало желязо конниците възвиха и се понесоха към бреговете. Полетяха стрели. Воините на кан’елд — изненадани от бързата реакция на уикците — се пръснаха. Западаха тела и се затъркаляха надолу към рампата. Воините на Врана продължиха устремния си галоп успоредно на пътя, обсипвайки високия бряг с убийствената си стрелба. За няколко мига плоският връх бе разчистен от вражеските воини.