Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Втори вик накара конниците да спрат, когато най-предните ездачи бяха стигнали само на десетина крачки от настръхналия строй на семк и гуранците. Внезапното им спиране предизвика подивелите семк да се понесат напред. В пространството, разделящо двете противостоящи сили, из въздуха засвяткаха метателни брадви. В отговор изсвистя залп от стрели.
Щом морските пехотинци забелязаха безредието в предните редици на противника, върхът на бойния клин се понесе напред. Конниците на Враната завъртяха конете си, изправени на стремената, за да не бъдат приковани между приближаващите се едни към други пешаци, и неизбежно забавиха инерцията на морската пехота. Измъкнаха се едва на няколко мига преди сблъсъка.
Клинът удари.
Дюйкър усети през щита си тътена на сблъсъка, ударната вълна го разтърси до кости. Почти нищо не можеше да види от позицията си, освен малкото петно синьо небе точно над главите на войниците, и в този въздух се премяташе счупеният връх на нечия пика и шлем, който може би все още стягаше в каишката си нечия брадата челюст, преди прахът да се надигне и да го загърне в непроницаемия си покров.
— Сър! — Някой го задърпа. — Обърнете се! Веднага!
„Да се обърна?“ Дюйкър зяпна сърдито адютанта си Лист.
Ефрейторът го завъртя.
— За да можете да виждате, сър…
Намираха се в предпоследната редица на клина. Между морските пехотинци и странно снаряжените конни воини на Мармота бе зейнало пространство от десетина крачки. Последните стояха на позицията си неподвижно, с оголените тежки мечове и отпуснатите на седлата арбалети. Зад тях се простираше пресъхналото езеро — мястото на Дюйкър, високо на земната рампа, предлагаше гледка над цялото полесражение.
На юг бяха стегнатите редици на тайтанските стрелци, поддържани от конницата на Дебрал. На изток — вдясно от тях — настъпваха спешените легиони на Халафан, а по средата беше позицията на тежката пехота на Сиалк. Още по на изток се виждаше друга конница и стрелци. „Едната челюст. А на север — другата. И сега се затварят неумолимо.“
Погледна на север. Легионите на Убарид — поне три — заедно с конницата на Сиалк и Тепаси, бяха на по-малко от петдесет крачки от сблъсъка с пехотата на Седма. Между знамената, стърчащи над войниците на Убарид, Дюйкър видя за миг развелите се ивици сиво и черно. „Местни, обучени в морската пехота. Това се казва ирония.“
На изток от реката вече се вихреше яростна битка, доколкото можеше да се съди по огромните облаци прах. Най-сетне кланът на Невестулката беше влязъл в бой и историкът се зачуди кои от частите на Камъст Релой са успели да ги обкръжат. „Удар за стадата, придружен от изкушението да бъдат изклани много от бежанците. Дръжте се здраво, Невестулки, никаква помощ няма да можете да получите от нас.“
Блъскането на войниците наоколо отново привлече вниманието му към ставащото в непосредствена близост. Трясъкът на оръжия и крясъците откъм билото се усилваха, докато „клинът“ бавно затъпяваше пред наковалнята на стегнатата, дисциплинирана съпротива. Вълната на първия ответен удар разлюля гъстата войнишка гмеж.
„Трите бойни маски на Тогг! До края на този ден всеки от нас ще ги носи и трите. Ужас, гняв и болка. Няма да го вземем това било…“
Откъм коритото зад тях отекна още по-дълбок рев и историкът мигновено се обърна. „Челюстите“ се бяха затворили. Кухото каре на Седма около фургоните с ранените се огъваше, гърчеше се като червей, нападнат от мравки. Дюйкър зяпна, обзет от смъртен страх и с очакване да види всеки миг как карето ще се пръсне разкъсано от яростната атака.
Седма устоя, колкото и невъзможно да изглеждаше това за ума му. Врагът от всички страни започна да отстъпва, сякаш челюстите бяха захапали отровен трън и инстинктивно се бяха отдръпнали. Последва кратка пауза, смразяващ вътрешностите мраз, който задържа двете страни разделени — пространството между тях бе осеяно с тела на мъртви и издъхващи, — а после Седма извърши неочакваното. Сред пълно безмълвие, от което историкът настръхна, войниците се втурнаха напред, карето се изду, огъна се в овал, с насочени напред пики.
Вражеските редици заотстъпваха, започнаха да се стапят, изведнъж се разсипаха.
„Спрете! Стига! Изтъня съвсем! Спри!“
Овалът се изпъна, спря се, после леко се отдръпна с отмерена прецизност и почти злокобно — сякаш Седма се бе превърнала в някакъв механизъм. „И ще го направят отново. Следващия път няма да е толкова изненадващо, но ще е също толкова смъртоносно. Като дроб, който вдишва, ритмично и спокойно като в сън, отново и пак.“