Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Махнах с ръка и промърморих:
— Забрави за латинския! Представи си само първите им букви!
— Ф-А-Р-О — изброи бавно той и очите му се ококориха. — Светлинната кула! Ще се съберат там!
— Не забравяй също така — продължих, — че окичентото е цветето на смъртта. Думата „фаро“ завършва на „о“ като „окиченто“ — завършва със смърт! Нали предположихме, че това начинание ще завърши със смърт, на един или на мнозина? Е, точно така ще стане, ако не побързаме!
Синьор Кристофоро може и да не успя да следи изцяло нашия разговор, но схвана посланието.
— Бартоломео — рече на брат си, но без да сваля очи от мен, — когато тръгнеш към фаро, върви въоръжен! Кажи и на градското опълчение!
Синьор Бартоломео кимна само веднъж и изчезна. Ние, останалите трима, не закъсняхме да го последваме. Оказа се, че навън вече бе започнало да се здрачава. Брат Гуидо сложи безмълвно ръка върху юздите на черния кон на Мавъра, за да го успокои, докато синьор Кристофоро ги развързваше. И внезапно всичко стана реално. Вече бързахме, за да спасим не безименни френски семейства в някакъв неясен кръстоносен поход, а живи и съвсем познати генуезци, които бяха само на един залез разстояние от огъня и меча. Полите ми бръснаха леко момиченцето, което бе пазило коня ни за една монета.
— Извинявай — промърморих разсеяно.
Момичето вдигна очи към мен и ми се усмихна. Умиращото слънце разкри очи, зелени като моите. Беше много красиво. Върнах й усмивката, докато синьор Кристофоро ме вдигаше на седлото. Обвих здраво кръста на синьор Кристофоро, брат Гуидо скочи зад мен и аз извиках:
— Хайде, няма време!
Трета глава
Синьор Кристофоро поведе безпогрешно коня към настоящата ни цел и съвсем скоро се озовахме пред огромния петнист Дворец на дожа, дом на господаря на Генуа. Когато наближихме портите, дъщерята на династията Мочениго и синът на лордовете Дела Торе се сляха с близките сенки, заедно с черния си жребец. Аз започнах да галя нежно кадифения нос на силното и умно животно, молейки го да пази тишина, докато обикновеният син на Генуа пристъпи напред като наш посланик. От мястото, където се криехме, чувахме безпроблемно последвалия разговор.
— Пак ли ти? — обади се единият от двамата стражи. Като лична охрана на дожа, те изглеждаха доста по-яки от безполезната двойка, която ни бе посрещнала при портите на града. — Мисля, че дожът вече много пъти ти каза да си прибираш мрежите. — Рибарският жаргон просто попадна на мястото си.
— Хей, я почакай, Кристофоро! — подвикна вторият страж, преструвайки се на сериозен. — Имам две солди. Ето! — Дрънкане на монети по плочите. — Докъде ще успеят да те отведат в твоята експедиция, а?
Първият страж се изсмя.
— Е, би било много грубо от моя страна да не помогна и аз с нещо. Я да видя? — Бръкна в кожената си кесия. — Какво ще кажеш за това — ако ти дам това гросо, може би ще успееш да стигнеш до края на света, а после завинаги да се ометеш през ръба му, а?
Дружен войнишки смях.
После беше ред на гласа на синьор Кристофоро — нисък, убедителен, интелигентен.
— Днес не съм дошъл да моля, а да давам. Тук съм, за да предупредя дожа за предстоящо нападение срещу града. Военна атака, в която ще загинете и вие, и вашите семейства, ако не ме послушате!
Стражите заговориха едновременно:
— Кой ще ни напада?
— Откъде знаеш за това?
Синьор Кристофоро отговори първо на втория въпрос:
— От един мой познат венециански търговец. Понякога шпионира за нас. Знаете колко трудно е в наши дни човек да събере пари за експедициите си — допълни с ирония в гласа. — Та той казва, че имало алианс — Венеция, Пиза, че и много други. Идват по суша и по море.
Забелязах, че първо спомена традиционните врагове на Генуа и се възхитих на хитростта му.
Първият страж се обърна към втория, но вече не толкова уверено.
— Изглежда ми сериозен, Салва.
— Той винаги изглежда сериозен. Просяците са си такива.
— Въпреки това никак няма да ми е приятно да бъда човекът, който е знаел за това и не е предупредил дожа — вметна небрежно синьор Кристофоро. — Сигурен съм, че след не повече от седем дни и нощи ще увисне на бесилото. Стига първо да оцелее след нападението на враговете ни, разбира се.
Това вече свърши работа. Вторият страж се отлепи с въздишка от стената, отвори малка врата с човешки ръст в основата на големите порти и се провикна вътре:
— Джузепе! Покривай ме! Отивам горе!