Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Денят беше убийствено горещ, от напукания терен се вдигнаха облаци прах. Предвиждането на Лъл за яденето на прах се оказа потискащо точно и Дюйкър за пореден път надигна тенекиената си манерка към устните.
Вляво от него вървеше ефрейтор Лист, със смъртнобледо лице и лъснало от пот чело под шлема. Вдясно от историка крачеше ветеранката от морската пехота — не й знаеше името, нито щеше да я попита. Страхът от предстоящото беше плъзнал по тялото му като зараза. Мислите му бяха трескави, въртяха се около необяснимия ужас от… „… от знанието. От подробностите, които ти напомнят за човечността. Имената, прибавени към лицата наоколо, са като виещи се змии, заплашващи да те захапят с най-злостната отрова. Никога повече няма да се върна към Списъка на падналите, защото вече разбирам, че безименният войник е дар божи. Войникът с име — мъртъв, стопен восък — очаква отклика на живите… отклик, какъвто никой не може да предложи. Имената не носят утеха, те са призив да отвърнеш на онова, което няма отговор. Защо умря тя, а не той? Защо оцелелите остават анонимни — като прокълнати, — докато мъртвите са почетени? Защо се впиваме в онова, което губим, забравяйки онова, което все още държим?“
„Не назовавай никого от падналите, защото те застават на нашето място и стоят там във всеки миг от живота ни. Нека смъртта ми не носи слава и нека загина забравен и незнаен. Нека никога да не се каже, че съм бил от мъртвите, обвиняващи живите.“
Река П’ата пресичаше коритото на пресъхнало езеро, на две хиляди крачки от изток на запад и на над четири хиляди крачки от север на юг. Когато авангардът стигна до източния й край и навлезе в коритото й, пред Дюйкър се откри панорамната гледка на предстоящото сражение.
Камъст Релой и армията му ги очакваха — с блясъка на желязото под яркото утринно слънце, с градските знамена и племенните пряпорци, унило увиснали над морето от островърхи шлемове. Войнишките редици се полюшваха, тласкани сякаш от невидими течения, броят им беше зашеметяващ.
Реката представляваше тънка, тясна ивица на шестстотин крачки напред, осеяна с едри камъни и с трънливи храсти по двата бряга. Черен кервански път бележеше традиционния брод, после завиваше на запад към някогашния полегат склон на отсрещната хълмиста верига — но сапьорите на Релой се бяха потрудили: бяха издигнали рампа от песъчлива пръст, естественият склон от двете й страни беше разчистен, за да се оформи висока стръмна урва. На юг от езерното корито теренът представляваше безразборна гмеж от дерета, камънаци, сипеи и остри скали; на север се издигаше накъсан хребет от хълмове, костеливо бели под слънцето. Камъст Релой се беше погрижил да остане само един изход на запад, а там на билото чакаха елитните му части.
— Дъх на Гуглата! — промърмори ефрейтор Лист. — Този кучи син е възстановил хребета на Гелор, и погледнете на юг, сър, онзи стълб пушек — там беше гарнизонът на Мелм.
Дюйкър примижа натам и забеляза още една особеност, по-наблизо. Най-горе на един остър връх, издигащ се над югоизточния край на езерното корито, се виждаше крепост.
— На кого ли е било онова? — зачуди се той на глас.
— Манастир — отвърна Лист. — Според единствената карта, на която го има.
— Кой е асцендентът?
Лист сви рамене.
— Сигурно някой от Седемте свети.
— Ако все още има хора там, доста хубава гледка ще им се отвори.
Камъст Релой беше разположил сили надолу по склона и от двете страни на елитните си части, блокирайки северния и южния край на долината. Над южния фланг се издигаха знамената на сиалк, халафан, дебрал и тайтан; на северния — това на убарид. Всяка от трите сили многократно превъзхождаше по численост войската на Колтейн. Откъм армията на Апокалипсиса се надигна рев, придружен от ритмичното дрънчене на оръжия и щитове.
Седма не се поколеба. Морската пехота мълчаливо пое в стегнати редици към брода. Над тях като вълна се затъркаля рев на мъжки гърла и грохот на метал.
„Богове на Бездната, какъв ли ще е изходът от това?“
Река П’ата представляваше дълбок до глезените поток топла вода с ширина по-малко от десетина крачки. Чакълът и камъните по дъното бяха покрити с водорасли. По-големите, стърчащи над водата камънаци бяха отрупани с птичи тор. Във въздуха бръмчаха насекоми. Прохладният речен дъх изчезна веднага щом Дюйкър стъпи на другия бряг и зноят на пресъхналото езеро го загърна като плащ.
Ватираното облекло под плетената ризница подгизна от пот — стичаше се на мръсни вадички под ръкавиците и по дланите му. Той стисна по-здраво ремъка на щита, а другата му ръка се отпусна на дръжката на късия меч. Устата му изведнъж стана суха като кост в пясъка, но той устоя на подтика да отпие от манерката. Наоколо вонеше на пот и страх от хилядите войници, крачещи с него. Но и още нещо имаше, долавяше се някаква странна меланхолия, съпътстваща сякаш упорития марш напред.