Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Тук текстът прекъсваше. Едва сега забелязах, че отгоре някой беше изписал с печатни букви „ИЙОН ТИХИ. Опер. 6, 7 и 8. КОМПЛЕКТ“. Хартията в ръцете ми затрепери. Боже мой, какво ли е останало от мен? Не се осмелявах да погледна дори собствения си пръст. Външната страна на дланта ми беше обрасла с дебели червеникави косъмчета. Втресе ме. Станах, като се опирах на стената; виеше ми се свят. Добре, че поне бюст нямах. Беше тихо. Навън чуруликаше някаква птичка. Намерила време да чурулика! КОМПЛЕКТ. Какво значи КОМПЛЕКТ? Кой съм аз? Ийон Тихи. В това бях сигурен. Следователно? Отначало опипах краката. И двата бяха налице, само че криви — хиксобразни. Коремът — прекалено голям. Пръстът ми потъна в пъпа като в кладенец. Дебели пластове мазнина… бррр! Какво се е случило с мен? Аха, хеликоптерът. Свалили са го. „Бърза помощ“. Мина, а може би граната. После аз — онази малка негърка, след това бунтът в коридора, пак гранати? Излиза, че нея също, бедничката?… И отново… Но какво означават тези развалини и боклуци?
— Ей! — извиках аз. — Има ли някой тук?
Стъписах се. Притежавах великолепен глас — истински оперен бас, чак ехо се разнесе из стаята. Много ми се искаше да се погледна в огледалото, но ме беше страх. Доближих ръка до бузата си. Милостиви Боже! Дебели, сплъстени косми… Като наведох малко глава видях рошава, дори рунтава червеникава брада, която покриваше пижамата до средата на гърдите. Ахенобарбус! Червенобрад! Е, мога да се обръсна… Погледнах към терасата. Птичката продължаваше да чурулика — кретенка. Тополи, смокинови дървета, храсти — какво е това? Градина. На щатската болница?… На пейката седеше някой, навил крачолите на пижамата си, и се печеше на слънце.
— Ало! — извиках аз.
Той се обърна. Видях до болка познато лице. Замигах. Та това е моето… това съм аз самият! С три скока се озовах навън. Дишайки тежко, се вглеждах в собствения си облик. Нямаше съмнение — той бях аз!
— Защо сте се вторачили така в мен? — обади се онзи колебливо с моя глас.
— Какво означава „в мен“ — промълвих с мъка. — Кой сте вие? Кой ви е дал правото…
— Аха! Вие сте!
Той стана.
— Аз съм професор Тротелрайнер.
— Но защо… за Бога, защо… кой…
— Нямам никакво участие — сериозно каза професорът. Моите устни трепнаха. — Нахлуха онези, как ги казваха — йипитата. Бунтарите. Гранатата… Сметнаха, че състоянието ви е безнадеждно, моето също. Лежах до вас, в съседната болнична стая.
— Как така „безнадеждно“! — изкикотих се аз. — Нали виждам… да не съм сляп! Как можахте!
— Кълна ви се, бях в безсъзнание! Доктор Фишер, главният хирург, всичко ми обясни: отначало взимали добре запазени органи и тела, а когато дошъл моят ред, останали само отпадъци, затова…
— Как смеете! Не стига, че сте си присвоили моето тяло, а отгоре на всичко се подигравате с него!
— Не се подигравам, само повтарям думите на доктор Фишер! Отначало това — забоде пръст в гърдите си — го сметнали за непригодно, но после, поради липса на по-добро, решили да го реанимират. По това време вече сте били трансплантиран…
— Аз? Трансплантиран…
— Ами да. Вашият мозък.
— Но кой е този? Тоест кой е бил? — посочих себе си.
— Един от онези бунтари. Някакъв техен главатар. Не умеел да борави с взривното устройство и бил улучен от шрапнел в главата, така чух. И ето… — Тротелрайнер повдигна моите рамене.
Призля ми. В това тяло се чувствах отвратително, не знаех как да се отнасям с него. Гадеше ми се от него. Дебели квадратни нокти — и ни най-малки признаци на интелигентност.