Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Не можех нито да му отговоря, нито дори пръста си да помръдна. През цялото време — седмици наред! — се бях опасявал, че ще избързат и ще ме хвърлят във ваната, преди да съм загубил съзнание. Изглежда, наистина избързаха — последният звук, достигнал до ушите ми от този свят, беше плясъкът, с който моето тяло потъна в течния азот. Неприятен звук.
Нищо.
Нищо.
Нищо, ама съвсем нищо.
Стори ми се, че нещо, но къде ти. Нищо.
Нищо няма — и мене ме няма.
Още колко време? Нищо.
Като че ли има нещо, но не е сигурно. Трябва да се съсредоточа.
Има нещо, но е съвсем малко. При други обстоятелства бих сметнал, че няма нищо.
Ледници, бели и небесносини. Всичко е от лед. Аз също.
Красиви са тези ледници, само да не беше така дяволски студено.
Ледени иглички и снежни кристалчета. Арктика. Ледени късчета в устата. Мозъкът в костите? Какъв ти мозък — чист, прозрачен лед. Студен и твърд.
Парче лед — това съм аз. Но какво значи „аз“? Там е въпросът.
Никога не ми е било толкова студено. Добре поне, че не знам какво значи „ми“. На мен? Тоест на кого? На ледника? Нима айсбергът има ноздри?
Аз съм зимен карфиол под лъчите на слънцето. Пролет! Всичко вече се топи. Особено аз. В устата — ледена висулка или език.
Език е все пак. Измъчват ме, преобръщат, разкършват, разтриват и дори като че ли ме бият. Покрит съм с полиетилен, над мен — лампи. Ето откъде ми е хрумнало сравнението с парников карфиол. Бълнувал съм, изглежда. Бяло, наоколо всичко е бяло, на това са стени, а не сняг.
Размразиха ме. В знак на благодарност реших да водя дневник — от мига, когато ще мога да държа писалка с вкочанената си ръка. Все още ми се привиждат ледени дъги и сини проблясъци. Адски студ, но сега вече сигурно ще се стопля.
27.VII. Казват, че са ме реанимирали цели три седмици. Имало някакви трудности. Седя на леглото и пиша. Денем разполагам с голяма стая, вечер — с малка. За мен се грижат хубави млади жени със сребристи маски. Някои са без гърди. Или виждам двойно, или главният лекар наистина има две глави. Храната е съвсем обикновено: грис, щрудел, мляко, овесени ядки, бифтек. Лукът е леко прегорял. Ледници вече съзерцавам само насън, но с ужасяващо постоянство. Замръзвам, покривам се със скреж, вледенявам се, оснежен и скърцащ от вечер до сутрин. Не помагат нито грейки, нито компреси. Най-добре действа спиртът преди лягане.
28.VII. Жените без гърди са студенти. Няма как да различиш двата пола. Всички са високи, красиви, вечно усмихнати. Нямам сили, капризен съм като дете, всичко ме дразни. Днес след инжекцията забих игла в задника на старшата сестра, а тя продължи да ми се усмихва. От време на време като че ли плавам върху къс лед, тоест на леглото. На тавата като върху екран се появяват зайчета, мравки, калинки, червейчета и бръмбарчета. Защо ли? Получавам вестник за деца. Грешка?
29.VII. Бързо се уморявам. Но вече знам, че преди, тоест в началото на реанимацията, съм бълнувал. Било нормално, казват. Пришълците отпреди няколко десетилетия биват приспособявани постепенно към новия живот. Както става при водолазите — излизат от дълбочините на морската бездна на етапи. Точно така и размразенеца (първата нова дума, която научих) го въвеждат постепенно в непознатия свят. Сега е 2039-а година. Юли месец, лято, времето е чудесно. Персоналната ми медицинска сестра се нарича Ейлин Роджърс — синеока, двадесет и три годишна. Появил съм се за втори път на този свят в ревитариум близо до Ню Йорк. Или във възкресалня. Така я наричат. Нещо като град, целият потънал в зеленина. Собствени мелници, хлебопекарни, печатници. Вече няма нито пшеница, нито книги. Обаче има хляб, сметана за кафе и сирене. Не е ли от крава? Сестрата помисли, че „крава“ е някаква машина. Не мога да се разбера с нея. Откъде се получава млякото? От тревата. Ясно, че от тревата, но кой я дъвче, за да стане мляко? Никой не я дъвче. Тогава как се получава млякото? От тревата. Само? Само ли се получава от нея? Не само. Тоест не съвсем. Трябва да му се помогне. Кравата ли помага? Не. Някое друго животно ли? Никакво животно. Тогава как се получава млякото? И т.н., т.н.