Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Да, това беше Тихи — дочух аз. — Тук, в буркана. Не, не, само мозъка. Останалото за нищо не става. Давайте му засега наркоза.
Обвит с памук никелов диск ми отнемаше възможността да се огледам наоколо. Исках да изкрещя, да викам за помощ, но като се нагълтах с парещия газ, потънах в небитието. Когато дойдох на себе си, не можех да отворя очи, не бях в състояние да помръдна нито ръка, нито крак, досущ като парализиран. И все пак не прекратих тези опити, независимо от болките по цялото тяло.
— Успокойте се! Не се движете, моля ви! — чух приятен мелодичен глас.
— А? Къде съм? Какво ми е… — промълвих. Усещах, че и устата, и лицето ми са съвсем чужди.
— В санаториум сте. Всичко е наред. Бъдете спокоен. Сега ще ви нахраним…
„Та аз нямам с какво…“ — исках да отговоря. Дочу се подрънкване на ножица. Марлята падаше на големи късове от моето ново лице. Стана по-светло. Двама високи санитари внимателно, но здраво ме хванаха под мишниците и ме изправиха на крака. Учудих се на ръста им. Сложиха ме да седна в инвалидна количка. Пред мен изпускаше пара апетитен наглед бульон. Машинално посегнах за лъжица и забелязах, че взелата я ръка е малка и черна като абаносово дърво. Доближих я до очите си. Съдейки по факта, че я движех съвсем свободно, можех да направя заключението — ръката беше моя. Но колко се е променила! В желанието си да разбера каква е работата аз се приповдигнах и неволно погледнах към огледалото на отсрещната стена. В него се отразяваше инвалидна количка с млада хубавичка негърка в пижама, цялата бинтована, с изумен израз на лицето. Докоснах носа си. Отражението в огледалото направи същото. Тогава заопипвах лицето си, врата, стигнах до бюста и уплашено извиках — с чужд, тънък гласец:
— Боже, мили!
Медицинската сестра смъмри някого, че не е закрил огледалото. След това се обърна към мен:
— Вие сте Ийон Тихи, нали?
— Ами да. Тоест — да! Да!!! Но какво означава това? Ей онова момиче, негърката?
— Трансплантация. Нямахме друг изход. Ставаше дума за спасяването ви, за спасяването на вашия живот, тоест на вашия мозък! — Сестрата говореше отривисто, но достатъчно ясно, като ме държеше за ръцете.
Затворих очи. После отново ги отворих. Прилоша ми. Влезе някакъв хирург, лицето му изразяваше безкрайно възмущение.
— Какво е това безобразие! — ревна той. — Само шок му липсва!
— Вече е в шок! — съобщи сестрата. — Симсън е виновен, господин професоре. Няколко пъти му казвах да закрие огледалото!
— В шок ли е? Какво чакате тогава? В операционната! — заповяда професорът.
— Не! Стига вече! — изкрещях аз.
Никой не обърна внимание на момичешките ми писъци. Бяло платно покри очите и лицето ми. Направих опит да се измъкна — напразно. Чувах и усещах как гумените колелца на леглото се плъзгат по плочките на пода. Разнесе се ужасен взрив и трясък на счупени стъкла. Пламъци и гърмежи изпълниха болничния коридор.
— Бунт! Бунт! — дереше се някой, стъклата скърцаха под обувките на бягащите хора, исках да се освободя от притесняващото ме платно, но не можех. Усетих силна болка в хълбока и загубих съзнание.
Дойдох на себе си, потънал в някакъв кисел. Беше червен на цвят и недостатъчно сладък. Лежах по корем, отгоре ме притискаше нещо голямо и доста меко. Отместих го. Оказа се дюшек. Остри парчета от тухла болезнено се впиваха в колената ми и в кожата на дланите. Като плюех семките на ягодките от кисела и някакви песъчинки, аз се надигнах. Болничната стая бе като след бомбена експлозия. Дограмата беше изкъртена, тук-таме блестяха оцелели парчета стъкло. Мрежата на преобърнатия креват беше покрита със сажди. До себе си видях оплескан с кисел голям лист хартия. Взех и зачетох…
„Скъпи пациенте (име, фамилно име)! Намираш се понастоящем в експерименталната клиника на нашия щат. Операцията, спасила твоя живот, беше сериозна, много сериозна (ненужното се зачертава). Нашите най-добри хирурзи, като се базираха върху последните постижения на медицината, ти направиха една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет операции (ненужното се зачертава). За твое добро те бяха принудени да заменят отделни части от твоя организъм с органи, взети от други лица, в съответствие с федералния закон, одобрен от Конгреса и Сената («Законодат. вестн.», публ. №1989/0001/89/1). Приятелското напътствие, което четеш в момента, ще ти помогне да се адаптираш по-лесно към новите условия на живот. Ние те спасихме, но ни се наложи да оперираме твоите ръце, крака, плешки, череп, врат, корем, бъбреци, черен дроб, други органи (ненужното се зачертава). За съдбата на горепосочените тленни останки можеш да бъдеш напълно спокоен — погрижихме се за тях, както повелява твоята религия, и съгласно нейните традиции извършихме обреда на погребение, кремиране, мумифициране, разпръсване на праха по вятъра, напълване на урна, освещаване, изхърляне на боклука (ненужното се зачертава). Новият облик, в който оттук нататък ти предстои да водиш щастлив и здравословен живот, в известен смисъл може да представлява изненада за тебе, но ние те уверяваме, че както останалите наши мили пациенти, и ти бързо ще свикнеш с него. Допълнихме твоя организъм с най-добрите, пълноценните, в задоволително състояние (ненужното се зачертава) органи, с които разполагаме в момента. Гарантираме доброто им функциониране в продължение на една година, шест месеца, тримесечие, три седмици, шест дена (ненужното се зачертава). Трябва да разбереш, че…“.