Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Къде сме? — попитах.
Те се наведоха мълчаливо към мен — първата започна да ме избутва от колата, а втората, застанала вече на тротоара, ме дърпаше навън. Измъкнах се. В къщата цареше веселие, чувах музика и пиянски викове; осветяван от прозореца, фонтанът се обагряше ту в жълто, ту в пурпурно. Моите спътнички ме хванаха здраво под ръка.
— Но аз нямам време — промърморих.
Не обърнаха никакво внимание на думите ми. Черната се наведе, усетих горещия й дъх в ухото си:
— Ху!
— Моля?
Бяхме вече пред входната врата, когато те прихнаха да се смеят — тоест не просто се смееха, а ми се присмиваха. Всичко в тях ме отблъскваше, при това те все повече се смаляваха. Присядаха? Не — краката им се покриваха с пера. „Аха — казах си с облекчение, — все пак халюцинация!“.
— Каква ти халюцинация, тутльо! — разсмя се непознатата с очилата. Вдигна обшитата с черни бисери чантичка и ме фрасна по темето. Изкрещях от болка.
— Я го вижте този халюцинат! — викна другата.
Страшен удар се стовари на същото място. Паднах, прикрил с ръце главата си. С чадър в ръка над мен се бе навел професор Тротелрайнер. Лежах на тротоара до канала. Плъховете продължаваха да се движат по двойки.
— Къде, къде ви боли? — настойчиво попита професорът. — Тук?
— Не, тук… — посочих му подутото си теме.
Той хвана чадъра за горния край и ме халоса по болното място.
— Помощ! — извиках аз. — Моля ви, престанете! Защо…
— Точно в това е спасението! — безжалостно отговори футурологът. — За съжаление, нямам под ръка друга противоотрова!
— Поне не с дръжката, за Бога!
— Така е по-сигурно.
Той ме удари още веднъж, извърна се и повика някого. Затворих очи. Главата ме болеше непоносимо. Нещо ме разтърси — професорът и мъжагата с коженото яке подхванаха мишниците и колената ми и ме понесоха нанякъде.
— Къде? — закрещях аз.
От вибриращия таван се ронеха камъчета, усещах, че моите носачи стъпват по някаква тънка дъска или мостче, и треперех да не се подхлъзнат.
— Накъде сте ме понесли? — тихо попитах аз.
Никой не отговори. Във въздуха се носеше непрестанно бучене. Стана светло от пожара; ние бяхме вече на повърхността, някакви униформени хващаха един след друг всички, които се измъкваха от канализационния отвор, и твърде грубо ги хвърляха през отворените врати — мернаха ми се огромни, покрити с лак бели букви „USArmy Copter 1 109 849“ и се строполих на носилката. Професор Тротелрайнер подаде главата си в хеликоптера.
— Извинявайте, Тихи! — крещеше той. — Хиляди извинения! Необходимо беше!
Човекът зад него му издърпа чадъра, два пъти на кръст цапардоса професора по темето и така го блъсна, че футурологът със стон падна между нас. Междувременно перките се раздвижиха, моторите забръмчаха и хеликоптерът величествено се издигна във въздуха. Професорът се намести до моята носилка, като внимателно разтриваше темето си. Не мога да не призная — въпреки че разбирах самарянството на неговото поведение, със задоволство наблюдавах как му израства грамадна цицина.
— Къде отиваме?
— На конгрес — отвърна Тротелрайнер, като все още се мръщеше от болка.
— Тоест… как така на конгрес? Нали конгресът свърши?
— Намеса на Вашингтон — лаконично обясни той. — Ще продължим заседанията.
— Къде?
— В Бъркли.
— В университета?
— Да. Може би имате някакъв нож или поне джобно ножче?
— Не.
Хеликоптерът се затресе. Пламъци сякаш разпориха кабината и ние изхвърчахме от нея в безкрайната тъмнина. После дълго се мъчих. Струваше ми се, че чувам стенещи гласове на сирени, някой разряза облеклото ми с нож, на няколко пъти губех съзнание и отново идвах на себе си. Тресеше ме треската и лошият път — над главата си виждах матовобелия таван на линейка. До мен лежеше нещо продълговато, което приличаше на бинтована мумия; по привързания към нея чадър познах професор Тротелрайнер. „Жив съм — мина ми през ума. — Все пак сме се разминали със смъртта. Какво щастие.“ Изведнъж колата се наклони с пронизителен писък на гумите, преобърна се, ламарината на каросерията се разцепи с гръм и трясък и пламна. „Какво, пак ли?“ — проблесна мимолетна мисъл, преди да потъна в безсъзнание. Когато отворих очи, видях над себе си стъклен купол; някакви хора в бели халати, с маски на лицата и с ръце, вдигнати в благославящ жест, си говореха полушепнешком.