Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Някой лежеше недалеч в рова и стенеше. „Странно — помислих си аз, — дали това не е професорът?“. И наистина беше той. Помогнах му да стане. Той опипа цялото си тяло, като се оплакваше, че си е загубил очилата. Иначе нищо му нямаше. Помоли да му помогна да си свали раницата, след което приклекна върху нея и измъкна от страничния й джоб някакви стоманени тръбички и колело.
— А сега вашата…
От моята раница той също измъкна едно колело, измайстори нещо и викна:
— Хайде, качваме се! Да тръгваме!
— Какво е това? Накъде? — попитах все още зашеметен.
— Това е тандем. Към Вашингтон — лаконично отговори професорът с крак върху педала.
— Халюцинация! — не издържах аз.
— Ами! — възмути се Тротелрайнер. — Обикновена парашутна екипировка.
— Добре де, но откъде знаете всичко това? — запитах, намествайки се на задната седалка.
Професорът се оттласна и ние потеглихме — отначало по тревата, после по асфалта.
— Работя за USAF44 — извика той, като енергично въртеше педалите.
Доколкото си спомням, от Вашингтон ни деляха Перу и Мексико, да не говорим за Панама.
— С велосипед няма да стигнем! — завиках срещу вятъра.
— Само до сборния пункт! — отвърна професорът.
Нима не беше обикновен футуролог, за какъвто се бе представял? В каква ли история се забърквах… И какво ще търся във Вашингтон? Натиснах спирачката.
— Какво правите? Въртете педалите! — смъмри ме строго Тротелрайнер, приведен над кормилото.
— Не! Спираме. Слизам! — решително възразих аз.
Тандемът залитна встрани и забави ход. Професорът, опрял крак в земята, ми показа с подигравателен жест обкръжаващия ни мрак.
— Както искате. Бог да ви е на помощ! И потегли.
— Благодаря за грижите! — подвикнах, загледан след него, червената светлинка на задния отражател изчезна в тъмнината и аз, напълно объркан, седнах до пътеуказателя, за да обмисля положението си. Нещо ме бодеше над коляното. Машинално протегнах ръка, напипах някакви клонки и започнах да ги кърша. Заболя ме. „Ако това са мои израстъци — рекох си, — то без съмнение все още халюцинирам!“. Тъкмо се наведох да проверя и нещо ме заслепи. Откъм завоя блеснаха сребърни фарове, огромна сянка на кола спря наблизо, отвори се врата. На арматурното табло светеха зелени, златисти и сини сигнални лампички, в матовата светлина се виждаха женски нозе в найлонови чорапи и обувчици от змийска кожа, застинали върху педалите. Тъмно лице с яркочервени устни се наведе към мен, брилянтите върху пръстите, които държаха волана, проблеснаха.
— Да ви откарам ли?
Качих се. Бях толкова учуден, че дори забравих за своите клонки. Незабележимо прокарах длан по краката си — сториха ми се магарешки бодли.
— Какво, вече? — разнесе се нисък чувствен глас.
— Какво „вече“? — смутено попитах аз.
Жената присви рамене. Мощният автомобил потегли рязко, тя натисна някакъв бутон — стана тъмно, а пред нас се носеше осветената част от пътното платно; изпод таблото се чу ведра мелодия. „Странно — размишлявах трескаво. — Нещо не е наред. Нито ръка, нито крак. Е, вярно, не бяха клонки, а магарешки бодли, но все пак, все пак!“
Вгледах се по-внимателно в непознатата. Несъмнено беше прекрасна със своята съблазнителна, демонична и същевременно нежна красота. Но вместо пола имаше някакви пера. Щраусови? Или халюцинирах?… От друга страна, сегашната женска мода… Чудех се какво да мисля. Шосето беше безлюдно; летяхме така, че стрелката на скоростомера стигаше почти до края на скалата. Изведнъж нечия ръка се заби отзад в косата ми. Изтръпнах. Пръсти с остри нокти ме дращеха по тила — по-скоро закачливо, отколкото болезнено.
— Кой е? Какво става? — опитах се да се освободя. Но не можех да помръдна главата си. — Пуснете ме, моля ви!
Отпред се показаха светлини, някаква голяма къща, пътната настилка изхрущя под гумите, колата направи остър завой, залепи се до бордюра и спря.
Ръката, която все още, ме държеше за косата, бе на друга жена, облечена в черно — бледа, стройна, с тъмни очила. Вратата на колата се отвори.
44
Военновъздушните сили на САЩ. — Б.ред.