Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Взривовете от бомбите, или блюмбите, бяха редки и приглушени. Някъде наблизо се чу силен плясък. Върху черната вода на канала се показа изкривеното лице на Тротелрайнер. Подадох му ръка. Той излезе на брега и се отърси от тинята.
— Сънувах идиотски сън…
— Момински, нали? — без да искам казах аз.
— По дяволите! Значи все още халюцинирам?!
— Защо мислите така?
— Само при халюцинация другите знаят какво виждаме насън.
— Вие просто говорехте насън — обясних аз. — Професоре, нали сте специалист по тази част, няма ли сигурен начин да се различи реалността от халюцинацията?
— Винаги нося със себе си отрезвин. Наистина опаковката се е овлажнила, но хапчетата са цели. Прекъсва всякакви състояния на умопомрачение, а така също транс, призрачни и кошмарни видения. Искате ли?
— Възможно е вашият препарат да действа — ухилих се аз, — но едва ли действа илюзията за него.
— Ако халюцинираме, ще дойдем на себе си; ако ли не, абсолютно нищо няма да се случи — увери ме професорът и сложи в устата си бледорозовата таблетка.
Аз също извадих хапче от мократа торбичка, която той ми подаде. Търкулна се по езика чак до гърлото.
Над нас хлопна капакът на капандурата и една глава в парашутен шлем изрева:
— Бързо нагоре! Хайде, бързо, ставай!
— Хеликоптери или миниракети? — многозначително попитах аз. — Що се отнася до мен, господин сержант, махайте се оттук!
И седнах до стената със скръстени ръце.
— Да не е полудял? — делово запита сержантът професора, който вече се катереше по стълбичката. Наоколо се разшаваха. Стентър се опита да ме повдигне, но аз отблъснах ръката му.
— Тук ли предпочитате да останете? Моля…
— Не, не така: „Бог да ви е на помощ!“ — поправих го аз.
Един след друг те изчезваха през отворената капандура на канала; виждах огнени отблясъци, чувах заповеди, по приглушеното свистене се досещах, че пускат поредната летяща раница. „Странно — мислех си. — Какво ли означава това? Да не би да халюцинирам вместо тях! Per procura45? И какво, да стърча тук до Страшния съд?“
Въпреки това не помръднах. Капакът се затвори с трясък, останах сам. Отразявайки се от тавана, светлината на фенерчето, забравено върху бетона, слабо осветяваше наоколо. Минаха два плъха с преплетени опашки. „Това означава нещо — казах си аз, — но все пак по-добре ще е да не се задълбочавам.“
Откъм канала се дочуха плясъци. „Аха-аха — промърморих под носа си, — чий ли ред е сега?“ Лепкавата повърхност на водата се разтвори — показаха се лъскавочерните силуети на петима водолази с очила, кислородни апарати и оръжие в ръце. Един след друг те се качиха на тротоара и се насочиха към моя милост, като шляпаха ужасяващо с жабешките плавници на краката си.
— Habla usted espanol46? — обърна се към мен първият от тях, след като свали маската от главата си. Беше мургав и с мустачки.
— Не — отвърнах. — Но вие сигурно говорите английски, нали?
— Някакъв нахален гринго — подметна мустакатият на втория.
Като по заповед всички свалиха маските и ме взеха на мушка.
— Да вляза ли в канала? — запитах с готовност.
— До стената! Горе ръцете, по-високо!
Дулото опря в ребрата ми. Отбелязах наум, че халюцинацията беше доста точна — дори автоматите им бяха завити в полиетилен, за да не се овлажнят.
— Тук е имало и други — каза мустакатият на якия брюнет, който се опитваше да запали цигара. Изглежда беше най-главният между тях. Осветиха цялото ни свърталище и започнаха да ритат шумно опразнените консервени кутии и да преобръщат надуваемите фотьойли; накрая офицерът запита:
— Оръжие?
— Претърсих го, господин капитан. Няма.
— Може ли да си сваля ръцете? — попитах аз, опрян все така на стената. — Изтръпнаха вече.
— Ъхъ — кимна офицерът, изпускайки дим през ноздрите си. — Не! Чакай! — добави внезапно.
Приближи към мен, като поклащаше бедра. На — колана му висеше цяла връзка златни пръстени. „Безкрайно реалистично“ — помислих си аз.
— Къде са останалите — запита той.
— Мен ли питате? Изхалюцинираха през капандурата. Та вие го знаете.
— Ненормален е, господин капитан. По-добре да не се мъчи — каза мустакатият и свали предпазителя, без да маха полиетиленовата обвивка.
45
По пълномощие (лат.) — Б.пр.
46
Говорите ли испански? — Б.пр.