Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Не така — спря го офицерът. — Ще пробиеш полиетилена, глупако, и къде ще намериш друг? С нож.
— Разрешете да се намеся, все пак бих предпочел куршум — казах аз, като свалих малко ръцете си.
— Кой има нож?
Започнаха да търсят. „Разбира се, няма да имат нож! — разсъждавах трескаво. — Иначе всичко ще свърши много бързо.“ Офицерът хвърли угарката на бетонния тротоар и я загаси с края на плавника, изплю се и заповяда:
— Убийте го. Да тръгваме.
— Да, много ви моля! — бързо се съгласих аз.
Заинтригувани, те приближиха към мен.
— За оня свят ли си се разбързал, гринго? Я го вижте, прасето, как си го проси! Да му отрежем само пръстите и носа, а? — подхвърляха си един през друг.
— Не, не! Моля ви, веднага, господа! Безмилостно, смело! — насърчавах ги аз.
— Под водата! — изкомандва офицерът.
Те отново си сложиха маските, капитанът откопча външния си колан, извади от вътрешния джоб плосък револвер, духна в цевта, подхвърли оръжието като каубой в лош филм и стреля в гърба ми. Нетърпима болка прониза гръдния ми кош. Започнах да се свличам по стената; той ме сграбчи отзад за врата, обърна ме с лице нагоре и стреля пак толкова отблизо, че огънчето на изстрела ме ослепи. Не чух гърмежа, понеже загубих съзнание. После настъпи пълна тъмнина, дълго време се задъхвах, нещо ме дърпаше и подхвърляше. „Дано не е линейка, или хеликоптер“ — мислех си; обкръжаващият ме мрак стана още по-плътен, накрая и тази тъмнина се стопи, та съвсем нищо не остана.
Когато отворих очи, разбрах, че седя на чисто застлано легло, в стая с малък прозорец, чиито стъкла бяха боядисани с бял лак; гледах към вратата, сякаш очаквах някого. Понятие нямах къде се намирам и как съм се озовал тук. Краката ми бяха обути с плоски чехли, а аз бях в раирана пижама. „Добре поне, че става нещо ново — мина ми през ума, — макар да не се очертава нищо особено.“ Вратата се отвори. Обкръжен от млади хора в престилки, влезе набит брадат мъж с очила в златни рамки, чиято прошарена коса стърчеше като на таралеж. В ръката си държеше гумено чукче.
— Интересен случай — каза той. — Много интересен, колеги. Преди четири месеца този пациент е получил отравяне с доста голяма доза халюциногени. Действието им отдавна е престанало, но той не може да повярва и продължава да смята всичко наоколо за халюцинация. В своята аберация стигнал дотам, че сам молел войниците на генерал Диас, които се измъквали по каналите от завзетия дворец, да го разстрелят, защото се надявал, че смъртта ще се окаже всъщност пробуждане от илюзиите. Успяхме да го спасим благодарение на три много сложни операции — от сърдечните камери извадихме два куршума, а той продължаваше да халюцинира.
— Да не е шизофреник? — чу се тънкото гласче на нисичка студентка, която не можеше да се промуши през обръча от свои колеги и се повдигна на пръсти зад гърбовете им, за да ме види.
— Не. Това е разновидност на реактивна психоза, без съмнение свързана с прилагането на онези фатални средства. Съвсем безнадежден случай. Толкова безнадежден, че решихме да подложим пациента на витрификация.
— Наистина ли? Господин професоре! — студентката не можеше да си намери място от любопитство.
— Да. Както ви е известно, безнадеждните случаи вече могат да бъдат замразявани в течен азот за период от 40 до 70 години. Пациентът се вкарва в херметичен контейнер — подобен на камерата на Дювър, прилага се подробна история на болестта; в зависимост от новите открития и прогреса на медицината, в подземията, където се съхраняват замразените, се извършва инвентаризация и всеки, на когото вече може да се помогне, се възкресява.
— Кажете, съгласен ли сте да ви замразят? — попита студентката, като подаде глава между двама високи нейни колеги. Очите й горяха от научна любознателност.
— С привидения не разговарям — отсякох аз. — Мога да кажа само, че вашето име е Халюцина.
Преди вратата да се затвори, успях да чуя гласа й: „Леден сън! Витрификация! Та това е пътуване във времето, колко романтично!“ Не споделях мнението и, но какво друго ми оставаше, освен да се подчиня на илюзорната действителност? На следващия ден вечерта двама санитари ме закараха в операционната — там имаше стъклена вана, над която се издигаше ледена пара, от чийто смразяващ полъх дъхът спираше. Направиха ми много инжекции, поставиха ме на операционната маса и през една тръбичка ме напоиха със сладникава прозрачна течност — глицерин, както ми обясни старшият санитар. Той се отнасяше добре с мен. Наричах го Халюциан. Когато Заспивах, се наведе, за да извика още веднъж в ухото ми: „Щастливо пробуждане!“