Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Значи е време да се стягам за поход — изтръгнах корените си от земята и за всеки случай се ослушах. Точно така — чуваше се духова музика! Оседланият плъх (изключителен екземпляр дори за породист състезателен кон) обърна глава и ме погледна с тъжните очи на професор Тротелрайнер под провиснали клепачи. Сепнах се, обзет от внезапно съмнение: ако това е професорът във вид на плъх, не върви да го оседлавам, ако е само плъх с вида на професора, няма от какво да се стеснявам. Тръбата зовеше. Скочих върху гърба на огромния плъх и паднах в канала. Вонящата вана ме отрезви. Разтреперан от отвращение и яд се измъкнах на тротоара. Плъховете се отместиха неохотно. Продължаваха да се разхождат на два крака. „Точно така — мина ми през ума, — халюциногени! И ако аз се смятам за дърво, защо те да не се смятат за хора?“. Слепешката търсех кислородния апарат — по-бързо да си го сложа! След като го напипах, надянах маската на лицето си, но въпреки това дишах с тревога — как можех да бъда сигурен истински апарат ли е това или само фантом?
В мазето изведнъж стана по-светло. Вдигнах глава и видях отворената капандура, а в нея — сержант от американската армия с протегната към мен ръка:
— По-бързо! — изрева той. — По-бързо!
— Какво, хеликоптерите ли пристигнаха? — скочих аз.
— Качвай се, не се бави! — припираше той.
Останалите също наскачаха. Покатерих се по стълбичката.
— Най-после! — сумтеше под мен Стентър.
Навън беше светло от пожара. Огледах се наоколо — никакви хеликоптери, само неколцина войници с бойни шлемове и ремъци на парашутисти ни подаваха някакви раници.
— Какво е това? — с недоумение попитах аз.
— По-живо, по-живо! — пришпори ме сержантът.
Войниците започнаха да ми навличат една от раниците. „Халюцинация“ — казах си.
— Нищо подобно — обади се сержантът, — това е десантна екипировка, нашите индивидуални миниракети. Резервоарът на горивото е вътре. Хвани това — той ми пъхна в ръката някаква ръчка, а застаналият зад мен войник ми затегна колана. — Хайде!
Сержантът ме шляпна по рамото и натисна някакво копче на раницата ми. Чу се рязко, продължително свистене; пара или може би бял дим, който напираше от отвора на раницата, обви краката ми и аз излетях във въздуха като перце.
— Няма да се справя с управлението! — извиках, издигайки се като свещ към черното небе, в което проблясваше страхотно зарево.
— Ще се справиш! Азимутът е по По-ляр-на-та звез-да! — викаше отдолу сержантът.
Погледнах натам. Тъкмо прелитах над гигантска грамада развалини, която до неотдавна беше хотел „Хилтън“. Край нея се виждаше малка групичка хора, по-нататък като огромен пръстен се издигаха кървавочервените езици на пламъците; върху техния фон се появи кръгло петънце — с отворен чадър стартираше професор Тротелрайнер.
Опипах се, за да проверя здрави ли са ремъците. Раницата бълбукаше, бумтеше и свистеше, парата от отвора все по-силно ми обгаряше прасците; присвих крака докрай, но загубих устойчивост и почти се мятах из въздуха като голям бръмбар. После вероятно съм издърпал ръчката, с което съм променил посоката на газовата струя, защото внезапно преминах на хоризонтален курс. Беше ми доста приятно и щеше да бъде още по-хубаво, ако знаех поне накъде летя. Въртях ръчката и същевременно се опитвах да обгърна с поглед цялата околност под мен.
На фона на пожара чернееха назъбените руини на сградите. Видях светлосини, червени и зелени огнени нишки, които се издигаха към мен откъм земята, нещо свирна покрай ушите ми и разбрах, че по моя милост се стреля! Хайде, по-бързо, по-бързо! Натиснах ръчката. Раницата издаде хрипкав звук, изпухтя като повреден локомотив, обля с гореща пара краката ми и така ме тласна, че се превъртях и полетях в черното като катран пространство. Вятърът свиреше в ушите ми, усещах как от джобовете ми изпадат ножчето, портфейлът и други дреболии, опитах се да плонжирам след тях, но ги изгубих от погледа си. Бях съвсем сам под спокойните звезди и все така с шум, съскане и бучене продължавах да летя. Мъчех се да намеря Полярната звезда, за да коригирам курса; когато най-после успях, раницата сякаш изпусна последния си дъх и аз се понесох надолу с все по-голяма бързина. За щастие почти над земята — вече различавах през мъглата лентата на някакво шосе, силуетите на дървета, сивкави покриви — тя избълва още една порция пара, благодарение на което падането ми се забави и аз доста меко кацнах на тревата.