Войната на Калибан

— Леко е упоена — каза Стрикланд. — Но е в идеално здраве. Имунната ѝ система работи без грешка.

— Момиченцето ми — промълви Пракс. — Прекрасното ми момиченце.

Очите на Мей се затвориха, но тя се усмихна и издаде тихо, доволно животинско сумтене.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам — продължи Стрикланд. — Ако имаше някакъв начин да се свържа с вас, да ви кажа какво става, кълна ви се, щях да го направя. Това беше нещо повече от кошмар.

— Значи казваш, че са те държали тук като пленник? — попита Еймъс.

— Почти целият технически състав беше тук против волята си — отговори Стрикланд. — Когато подписахме, ни обещаха ресурси и свобода, за каквито повечето от нас не бяха и мечтали. Когато започнах работа, си мислех, че ще мога да направя нещо значимо. Това беше ужасна, ужасна грешка и колкото и да ви се извинявам, няма да е достатъчно.

Кръвта на Пракс пееше. Топлина се разля от центъра на съществото му и потече по ръцете и краката му. Все едно го бяха натъпкали с най-съвършения наркотик, предизвикващ еуфория. Косата ѝ миришеше на евтиния лабораторен шампоан, който Пракс бе използвал на младини, за да къпе кучетата в лабораторията. Той се изправи прекалено бързо и масата и инерцията ѝ го отлепиха на няколко сантиметра от пода. Коленете и стъпалата му бяха хлъзгави и му трябваше един миг, за да осъзнае, че е бил коленичил в кръв.

— Какво е станало с тези деца? Някъде има ли и други? — попита Еймъс.

— Само тези успях да спася. Всички бяха упоени, за да са готови за евакуация — обясни Стрикланд. — Но сега трябва да тръгваме. Да се махнем от станцията. Трябва да се свържа с властите.

— И защо? — попита Еймъс.

— Трябва да им кажа какво е ставало тук — отвърна Стрикланд. — Трябва да кажа на всички за извършваните тук престъпления.

— Да, добре — промърмори Еймъс. — Хей, Пракс. Ще можеш ли да вземеш това? — Той посочи с пушката към нещо върху близкия контейнер.

Пракс се обърна да го погледне. За миг му бе трудно да осъзнае къде се намира и какво прави.

— О — каза той. — Да, разбира се.

Хванал Мей с една ръка, той взе пистолета на Стрикланд и го насочи към мъжа.

— Не! — възкликна Стрикланд. — Вие… вие не разбирате. Аз съм жертвата тук. Бях принуден да правя всичко това. Насила ме накараха. Тя ме накара.

— Знаеш ли — изръмжа Еймъс, — аз може би минавам за онова, което хора като теб наричат „работническа класа“. Но това не значи, че съм глупав. Ти си един от любимите социопати на „Протоген“ и не вярвам на нито една твоя думичка.

На лицето на Стрикланд се изписа студена ярост, сякаш от него бе паднала някаква маска.

— „Протоген“ не съществува — процеди той. — Няма вече „Протоген“.

— Ах, да — рече Еймъс. — Сбъркал съм името. Това е проблемът.