Войната на Калибан

51.

Пракс

Пракс тичаше.

Стените около него бяха леко наклонени, с ръб по средата, така че сечението на коридора представляваше удължен шестоъгълник. Гравитацията бе малко по-висока от стандартната за Ганимед и след седмиците, прекарани на 1 g, Пракс на всяка крачка трябваше да внимава да не отлети към тавана. Еймъс тичаше до него с ниски, дълги и бързи скокове. Пушката в ръцете му оставаше насочена право напред.

На едно кръстовище пред тях се показа някаква жена. Чернокоса и тъмнокожа. Не беше жената, отвлякла Мей. Щом ги видя, се ококори и си плю на петите.

— Знаят, че идваме — каза Пракс. Беше се задъхал леко.

— Вероятно не са го разбрали чак сега, докторе — отвърна Еймъс. Гласът му бе делничен, но в него имаше някаква напрегнатост. Нещо като гняв.

На кръстовището спряха. Пракс се наведе и опря лакти на коленете си, за да си поеме дъх. Това бе стар, примитивен рефлекс. При по-малко от 0,2 g кръвоснабдяването не се подобряваше особено, като сложиш главата си на едно ниво със сърцето. Строго погледнато, щеше да е по-добре да остане изправен — така позата му щеше да попречи на някои кръвоносни съдове да се свият. Той се насили да се изправи.

— Къде да включа този радиомост за Наоми? — попита той Еймъс.

Механикът сви рамене и посочи към стената.

— А защо просто не последваме знаците?

На стената имаше карта с разноцветни стрелки, сочещи в различни посоки. „Животоподдържащи с-ми“, „Закусвалня“ и „Главна лаборатория“. Еймъс чукна с дулото на пушката си по „Главна лаборатория“.

— Звучи ми добре — съгласи се Пракс.

— Готов ли си да тръгваме?

— Готов съм — отвърна Пракс, макар че вероятно не беше.

Подът сякаш се раздвижи под него и миг по-късно се чу дълъг, зловещ тътен, който Пракс усети със стъпалата си.

— Наоми? Там ли си?

— Да. Трябва да следя капитана по другата линия. Възможно е да се губя от време на време. Всичко наред ли е?

— Може би се притеснявам излишно — каза Еймъс. — Но тук нещо прозвуча сякаш стрелят по нас. Нали не са почнали обстрел на базата?

— Не са — отвърна Наоми от кораба и гласът ѝ звучеше изтънял и тенекиен от слабия сигнал. — Изглежда, някои от местните оказват съпротива, но засега нашите пехотинци не отвръщат на огъня.

— Кажи им да укротят топката — рече Еймъс, който вече се движеше по коридора към главната лаборатория. Пракс заподскача след него, само че не прецени добре и си удари ръката в тавана.

— Веднага, щом ме попитат — увери го Наоми.

Коридорите представляваха истински лабиринт, но Пракс бе тичал из такъв лабиринт цял живот. Логиката в подредбата на една изследователска база беше еднаква навсякъде. Плановете на етажите бяха различни; проблемите с бюджета можеха да се отразят на обзавеждането, а дейността определяше нужното оборудване. Но душата на мястото бе същата и Пракс се чувстваше като у дома си.